На
небето няма да имам нужда
от
брошки, обувки и куфари...
Ще се
завивам с шал от облаци.
Ще дишам
светлината на изгрева
с пълни
гърди
и
горките ми кокали, кухи, без кожа и органи
ще
потърсят криле за душата ми,
и ще
тракат, нещастни в капана си -
под
земята във корени хванати.
Ах,
учудено-зъзнеща
в нищото тази моя душа,
завъртяна в маслени кръгове
от измислени,
нощни звезди
от небето вангоговско изтърколени
в улични тротоари
в улеи каменни, попукани гробища
с мраморни плочи...затъкната
в кипарисови силуети, разпаленав полунощни фенери
изоставена
в далечното гърло на кладенец
като
монетка, случайна, търкулната
и загубена...
ще вия със вълците, развълнувано
ще се
прегръщаме с вятъра
и ще
милвам дъжда,
който
капе в прозореца
по первазите
и местата
на моите
бивши тъги,
дългосвирещи,
сиви носталгии
наранени
от тъмни предчувствия
в нищото...меланхолични очи
На
небето няма да имам нужда
от спомени, няма
да имам досег
с
предишния, скъп, мой- девети живот,
нито мъж, ни жена
без одежди и тяло
ни девица,ни господарка
старица във немощ
или майка на сладко начало
няма да
имам болка, страх
съжаление, логика разсъдителност...каквото
и да е там
ще бъда
свободна
велика, плуваща
във великолепие
нища - нищожно, просто частица
в процес на пречистване
прах в светлината -
хвърчаща през огъня...
прана от Слънце
към друга реалност
насред
безкрая на странна Вселена...
към своя Бог
и без молба
без съд
като звезда
еритроцит
в плазмата в междупланетна кръв
в носещата и творяща
междувселенска плът
да се забия в
огромното всевиждащо Око
за да отроня себе си в
гигантската сълза
на следващият му Потоп
Няма коментари:
Публикуване на коментар