На улица Оборище

После за кратко живях на улица Оборище при Лили,която беше останала стара мома.

Лили имаше по- малка сестра цигуларка, която живееше в Монако. Заминала веднага след промените и успешно се справила с предизвикателствата на емигранството, понеже веднага била приета за „първа цигулка” в оркестъра на Операта към Големият Театър на Монте Карло. А диригента, който бил немец по произход ,и страшно измъчвал оркестрантите с непоносимият си германски перфекционизъм и усет за порядък, бил просто запленен от нашата Християна и нейния български темперамент. Като начало впечатление му направили нейните постоянни закъснения. Но изпълненията и виртуозните интерпретации на цигулковите щрайхове, които репетирали били толкова добри,че немеца се влюбил в нея. После взел, че се оженил за нея. И това също имало своята любопитна предистория...Хористите и филхармониците, тези подмолни, низки същества събрани от цял свят със жестоки самоубийствени конкурси, взели да шушукат и да обсъждат пламенните погледи, усамотяването по ъглите на репетиционната и театъра, случайните засичания и срещи по кафенетата, съвместните обяди в ресторантите, в магазинчетата, и дори на паркинга, и всички ония издайнически дреболии, подсказващи начало на романс между мосю Директора и госпожица Христин...Как тъй? Не може такива работи!...Сигурно я е назначил за „първа цигулка”, защото силно го привлича?! Каква подлост! Нима е възможно...? Християна нарочно участвала в концерт, който имал демонстративен характер.Целта била да покаже, наистина виртуозните си умения и подготовка, и това, че напълно заслужава своето работно място. Оркестъра жужи като голям кошер, през кратките паузи и почивките за питие и цигара, издайнически погледи, случайно преметнати през рамото, две рускини от струнната секция и една флейтиска, която прилича на корейка, но би могла да е и от руските републики- онези с особените лица, с монголоидните черти...те си шушукат, съвсем, съвсем отявлено и неприкрито! Но най-неприятни са французите или по-точно една едра, набита, рижава челистка от Бретан. Да и се ненадяваш! Но какво да се прави,подмолна душица е тази бретанка, достойна представителка на прованса. И двамата други-обоист и кларинет. Обоиста е възрастен, сух господин,вече пред пенсия и сигурно след някоя друга година ще обявят и неговото място на конкурс. Той е с бяла коса и малки очилца, кацнали на острия му дълъг нос... А мосю-Кларинет, е хубавец. Снажен, висок на ръст, с буйна кестенява коса,червени женствени бузи и устни и капризно нацупени на пухкавото му лице. Най-важното, че е от Париж и все едно е хванал Господ за шлифера. Подли малки, дребни гадинки...по цял свят едно и също!Едни и същи интриги...едни и същи, идиотски мръсотии и завистници,готови да те спънат и прекрачат!

След репетицията точно в момента преди да станат от местата си  и да започнат да се разотиват...Господин диригента, внезапно става и обявява като Кайзер пред войските си, че жената на неговото сърце, ще стане жена на неговият живот!  Показва с царствен жест към Християна, ето я, нея, „Кралицата” на сърцето му! Той би желал, официално да обяви своят годеж/тук има свъсен, изпод вежди поглед, същият, с който пришпорва духовата секция и темпата и!/ ...Малка пауза за повече тежест и респект. Кратко замълчаване.Тишината увисва като тежък грозд, готов да се откъсне от клонката. Диригентите ги разбират тия работи... Християна зачервена и развълнувана диша на пресекулки,очите и издайнически блещукат като малки звездички накиснати в сълзлива влага. Тя едва се въздържа да не се разплаче и една мъничка, мъничка като миниятюрен цирконий-сълзица,едва-едва трепка и се изхлузва в ъгълчето на окото и.  Мосю Директора, гръмогласно завършва триумфалната си реч...                Неговата избранница и той също, не биха желали да чуват по никакв повод, неприятни и смущаващи коментари зад гърба си, понеже това е непрофесионално и неетично!                      С  това, той слага край, на ненужното напрежение, което бил доловил в редиците на оркестъра...Речта завършва с победоносна усмивка и пожелание за хубав ден!„Нека никой да не закъснява за вечерното представление!”

Подхваща елегантно Христин през кръста и тръгва щастлив с нея под ръка.

Такива ми ти работи...немски, значи. Полша, Русия и Киргизстан/или Азърбайджан/мълчат превзети от неочакваният десант. Дори Париж мълчи заедно с Лиеж и Марсилия, и само Бретан се подсмихва с едрото си луничаво, хитричко личице...”всяко чудо за три дни!ще поживеят за да видят какво толкова му е направила тази проклета българка...”

И така, Християна понякога звъни късно вечер по телефона.                                                          Лили гледа след единайсет вечерта да си е в къщи, за да може да се чуят и да поговорят. Жилището на Лили е точно до оградите на френското посолство...                                                       Върви ми на амбасади,какво да кажа. От английското и консулата им, ей ме на,хоп!                      Точно до френското посолство. Минавам покрай герба и знамето за да ида на пазар в отсрещния, възмутително -скъп плод и зеленчук. Улица Оборище е това.                                      На отсрещният тротоар е блокчето на „първият” на държавата от бившият комунистически режим. На същата редица  от ляво на тротоара е и апартамента на Лили Иванова.                  Виж нея, никога не успях да срещна случайно. Но такива хора обикновено не се разхождат току-така по улиците, посред бял ден. Минавах и край Музикалното училище и градинките на Библиотеката.  Срещу него е мечтаната от мен Художествена Академия, Съвсем на близо ми е „Шипка шест”, а любимото ми място, където пиех кафе - бе верандата към вътрешния двор на „Дома на архитектите”. Тези хора са истински професионалисти.  Знаят как да се възползват от наличните условия и екстериорната среда. Една нищо  и никаква, семпла веранда, с опъната платнена тента, прости масички и кокетни градински столчета... Добре поддържана градина, бих казала, направо минималистична, с добро разположение за ранната част от деня, понеже слънцето припичаше приятно и осветяваше капчиците, сутрешна роса по тъмно-зелените чемшири и декоративни храсти. Заради разположението си,  двора се падаше някак навътре към задните фасади на сградите наоколо,  човек се чувстваше заслонен и изолиран от уличната шумотевица...много уютно чувство. Посетителя можеше спокойно да си изчете сутрешната преса без около него да тичат, крещят, да гонят автобуси, да шумолят с хартийки, да подвикват случайни минувачи или познати приятели, да го стряскат ръмжащите автобусни карбуратори и спирачки , ауспуси изхвърлящи вълни от въглероден  двоуокис и уличен прахоляк...Един приятен, топъл оазис  със приветливо слънце.                                                    Обожавах мястото, беше достатъчно скришно и удобно.                                                               Честно казано, от както живеех при Лили се чувствах подложена на постоянно наблюдение. За всички врати имаше ключове  и ключалки.След като успеех да стигна до третия етаж благополучно, и се заключех пак така, успешно, заварвах обичайната гледка на разхвърляното жилище.  Лили не обичаше да чисти и подрежда, изобщо не я биваше по хигиената и подредбите. Направо имам чувството, че не и пукаше, но най-досадното бе, че постоянно ми изнасяше лекции за порядъка и режима. Редовно заварвах кухненската мивка с купища мръсни чини, тигани и тенджери, бъркалки, лопатки и вилици. Никога никъде не намирах чиста чаша за да си налея вода от чешмата или такава, в която да си приготвя кафе или чай.                                                                                                                                                                                   Котарака, с който съжителстваше Лили и беше най-вжното  и скъпоценно нещо в живота и на изкукала странница. Същият, обичайно висеше надвесен над катурнатите в мивката тенджери,  стоеше с лош поглед, кацнал на перваза на прозореца, след като бе овършал всичко по кухненската маса и навсякъде по пода имаше разпиляни гранулки суха храна от пакетите, които Християна изпращаше със специални пратки до България.Още по-неприятно ставаше когато му оставеше консерва с риба и по целият коридор намирах остатъци от оглозгани кости,размазано олио и следи от доматен сос по стената...Голяма гнусотия! Първото, което трябваше да направя естествено, бе да измия купищата мръсна посуда в мивката. После почиствах кухнята и измитах и измивах пода. Този ужасен котарак, който бе мъжки, постоянно имаше някакви хормонални изблици, винаги биваше ужасно досадно-потентен...Истински сексуален екстремист! Налиташе не само на котки, но и на мен, на масичката в стаята ми, на вазичката ,на вратичката на гардероба, на гардероба и на дрехите ми...Беше опикал всичките ми обувки и чорапи! Всъщност обувките бяха всичко на всичко три чифта и слава Богу, есенните ми боти, изглежда го бяха затруднили, защото нямаше поражения отвътре, но чорапите и другите обувки просто трябваше да изхвърля.

Помежду ни имаше нескрита омраза. Сутрин, този корсар, който бе почти чисто черен, и имаше белег на едното око от някава улична битка, постоянно дебнеше момента, в който си приготвям закуската. Обожваше да ми бута чашата с кафе, в случай, че се разсейвам и изпусна от поглед разходката му по ръба на масата или на перваза...Другото му намерение, разбира се се изразяваше в скок върху чинията ми,  от която захапваше с уста крайчеца на сандвича ми и с невъобразима скорост, излиташе навън. Обядването също биваше голямо предизвикателство. Освен ако не успеех да го заблудя някак си, и да го затворя в банята. Къщата вонеше на котешка урина и на мъжки котарак. Всъщност,  това ни беше единственият мъж в къщата. Друг така и не се появи, колкото и Лили да мечтаеше. Реално погледнато, тя представляваше привлекателна,  изгодна партия, особено заради професията и на банков чиновник, и високата заплата, но от дългите години самотуване, бе станала дръпната, затворена и саможива. Достатъчно беше само да  и преместиш чехлите на входа, или да преместиш каната с чаша в хола, и вече имаше повод за глупав спор на тема „навици и правилата в моят дом”.

Сякаш и най-малката дреболия биваше подчинена на някакви нейни, неизвестни за мен, задължителни изисквания със силата, едва ли, не, на закони.                                                            Веднъж Христина се обади по-рано и завари мен на телефона.Чувах я за първи път.                   Гласът и беше хубав,сочен, плътен и гъвкав.Смеха и също ромонеше по слушалката като малко музикално ручейче.Разговора ни протече бързо, но успях да се почуствам разведрена и необичайно радостна. Християна искаше да се връща във ваканция и за това звънеше по-рано за да предам,  че вече е купила самолетните билети. Противно на очакванията ми, щом разбра, Лили се намуси и стана мрачна като черен облак преди буря. Бях озадачена...               Лили се възмущаваше, че била звъннала, когато я нямало, и че точно аз съм била тази, която научава първа. Лили ревнуваше сестра си. Ревнуваше младостта, красотата и, безотговорността,  вятърничавостта, липсата на угризения и вина за каквото и да е!           Дразнеше се, че тя е музикант  и обикаля по света, че има хубав живот и добра кариера, че се е омъжила веднага след като е емигрирала, а тук, тук е тя, с болните и роднини, и предишният и приятел... Зарязала такова красиво и хубаво момче-пианист. Истински красавец, толкова възпитан и културен...Красавеца идваше от време на време, правеше мили очи на Лили, разпитваше дискретно за Християна и не се свенеше да взима пари на заем,  когато е затруднен. А той често биваше затруднен и мъчно си спомняше - кога да върне дълговете си. Лили му съчувстваше  и го съжаляваше...но по-скоро така показваше собственото си съжаление. Веднъж вечеряхме заедно и аз бях купила хубаво червено вино. Изпихме бутилката бързо и хазайката реши да извади още една от собствените си неприкосновени запаси. Виното беше френско и наистина ми се стори силно. Лили сякаш се напи, въпреки, че и двете вечеряхме пушено пиле с варени  картофи и ядохме зелена салата. Разказа ми по повод на пилешката кълчица, която старателно оглозгваше с начервените си устни, а после пусна на пода, викай котарака...Обясни, как като млада, имала ухажор от Аржентина. Много мургав и темпераментен господин. С буйна, къдрава, черна коса и много златни пръстени. Колко богат бил той, и как красиво я ухажвал ...Но уви, допуснала тази грешка да го покани на вечеря с родителите си, и той ял, също така темпераментно, печеното си пиле, а после огризките, и оглозганите кокали хвърлял на земята...от което, нейните родители били искрено, възмутени и даже потресени, до такава степен,че просто забранили каквито и да е планове, и кроежи свързани със сватба!...После живота се завъртял така, че погребали първо баща и,а майка и, останала сама, и трябвало някой да я подкрепя и да се гижи за нея. Баба и също била на легло, и имала нужда от грижи,понеже била вече инвалид, сестра и пък още учела в музикалното училище...А тя трябвало да изпълни задълженията си на добра дъщеря - да бъде наместо мъж и жена.  Нямало кой, за това тя вършела всичко!                                                                     

Така и не се оженила, но посветила живота си на своите близки. Ето такива работи.Тя е жертва на добрината и всеотдайностт а си... А Християна...Тя е принцеса! Глупаво и лекомислено, момиченце, което лежи на нейните ръце като всичко останало. Тя винаги лети и хвърчи, на нея всичко и се отдава прекалено лесно. Но, Бог не е справедлив еднакво към всички!...Иначе, тя отдавна щеше да бъде в Аржентина, в ранчото на своя тъмнокож ухажор, и да си хвърля кокали наляво и надясно, както и се прииска!...                                                                                

След тази спонтанна тирада, едва успях д а си затворя устата от изумление! Пих виното мълчаливо и мислех за цялата тая двотия, която току що ми бяха разказали...Ревността е лошо съсипващо чувство и трудно за  преодоляване като отрова проникнала трайно в кръвта на засегнатия. Ревността и я тровеше бавно и неотстъпно.Тази стара като света ревност... И то каква ревност?!  Лили изглежда смяташе, че сестра и е откраднала, всичкият, наличен житейски късмет...Сякаш късмета бе някакъв предмет, нещо сложено,просто,ей така между другото, на сребърна табличка, под носа на всички и този, който го докопа е гадината,която печели всички, добри и важни неща в живота...

След това в края на май,началото на юни, пристигна Християна и имахме тържествен обяд. Лили си беше позволила, зад гърба и, без нейно одобрение да покани и Красавеца-пианист. Той цъфна с известно закъснение. Но съм сигурна, че е дошъл поне час по-рано, и е обикалял като бездомен пес, в района на градинката до блокчето...Обяда мина, културно и въздържано и заради Красавеца, почти не успяхме да говорим. Едва, когато той си замина, Християна размени няколко учтиви реплики с мен и по нейният пленително открит начин, с мило извинение ме помоли, да я оставя на саме със сестра и. По всичко личеше, че разговора нямаше да е лесен. Така и стана. Двете се скараха свирепо. Скандала се чуваше и в моята стая, за това тихичко се облякох, и фино се измъкнах на пръсти през вратата. На другият ден, Лили замина на работа много рано. А Християна стана малко след нея. Беше приготвила закуска и ме покани да пием кафе заедно.

Странно наистина, но с нея се чувствах спокойна и приласкана. Християна бе топла и сърдечна по характер. Лили излъчваше хладно и студено високомерие. Ето защо винаги бивах на тръни в нейно присъствие. Хриси беше в добро разположение и веднага ми се извини.                       Не искала да вижда Красавеца. Тяхната раздяла не била случайна, а това, което правела Лили било много нечестно и подмолно...Живота и бил там, в Ница, тук вече нищо не я задържало.

Сетне ми разказа случка от времето, когато  е била ученичка в музикалното училище. Колко жестока и доминираща била сестра и, как винаги я наказвала, и никога не успяла да почувства обичта и.                                                                                                                                                                                            -- Сякаш ме мрази за нещо! - въздиша Хриси...                                                                                             

По онова време същият този красавец и направил бебе, което уплашената Хриси искала да задържи. Имала силни чувства, и наистина била сляпо влюбена. Всъщност гаджета никога не и липсвали, но това влюбване било изпепеляващо и фатално...Красавеца се уплашил повече от нея, и дори изчезнал в провинцията под предлог, че ще търси решение на проблема, но в действителност, избягал по-далеч от това, което го тормозело. Лили се развихрила в пълният си диапазон. Упреци, крясъци, скандали... Заплахи и изнудване, да махне „онова нещо”, което никой не желаел! Една вечер Хриси просто получила припадък придружен с гърчове. Същата нощ изгубила бебето, и това бил краят на всички илюзии и фантазии, които подхранвала у себе си...

-  Заминах от България и още не мога да повярвам, че това стана така лесно!                           

- Още не ми се вярва и всичко ми екато на сън...Сякаш не съм аз. Обаче това е истината.Аз съм ужасно щастлива! Аз избягах от сестра ми. - Тя е толкова тежка и трудна като характер. Постоянно всичко я дразни, вечно мрънка...и никога не казва обичам те!

- А аз я обичам...Бих направила за нея всичко!

Мълча и гледам потните длани на ръцете си, защото незнам как да реагирам на тази спонтанна изповед. Поглеждам несмело към нея и само тежко въздишам. Хриси се взира в мен съчувствено и казва с лека усмивка: -  Горкото момиче, представям си на какво те подлага Лили! Знам добре...само с поглед разбирам!

- Тя е студен човек. Тя не знае как да изрази чувства. Не очаквай съчувствие или милост от нея...Рано или късно, ще ти изнесе прословутата си лекция „за проваленият живот на младото поколение,  което го чак а- безперспективност , мрак и празнота”...                                                  

- Ще ти се прииска, да си теглиш куршума или да се метнеш от прозореца!...Тя това цели.Да се почувстваш толкова нещастна и самотна колкото е тя.Изглежда съм се развълнувала, защото Християна става и ме прегръща :                                                           

- Това са глупости! Не обръщай внимание! Не,недей! Живей си живота, радвай се!Радвай се и не унивай! Всичко е пред теб и тепърва ти предстои.

- Не и позволявай да те обезкуражава. Тя е майстор в това отношение!...Освен това...Хриси снишава тембър, сякаш някой ще влезе в стаята и ще ни чуе: - Тя е заразна с нейния песимизъм, може да те доведе до самоубийство.

-  Тази празнота е чудовищна. Не бива да позволяваш...Тя се храни с доброто настроение щастието на околните.              

Сетне Хриси отива и сяда на стола си. Поглежда ме много спокойно, изважда цигара и кимва към мен да си взема и аз...                 

-  Виждаш какъв е начина...продължава тя, и пали цигарата, докато поднася клечката към мен. Навеждам се и бавно всмуквам, докато връхчето и се разгори. Димът ме изгаря и насълзява очите ми.                                                                                                                                                     

-  Аз избягах. Иначе тя щеше да направи всичко по силите си да бъда нещастна, толкова, колкото е тя. Аз нямам вина за това. Ти също. Моят съвет е да си  взимаш нещата,  и да се измиташ докато е време. 

- Сега те чакат кандидатстудентски изпити. Това е златният момент за нея.                           

- Тя ще се радва да се провалиш. Ако искаш да успееш, просто се махни от нея!

Това бе първата и последната ми среща с Християна. След това напуснах тази квартира и се преместих както ме бе посъветвала. Разговора за лошите неща, които ме дебнат и за грандиозният провал, който ме очаква, действително се случи, точно в края на учебната година. Освен това, Лили не пропусна да ми обясни, колко нещастно създание съм аз, как нямам никакви специални способности и умения, колко бързо младостта повяхва, човек може дори разсъдъкът си да загуби! Колко безмислен и нищожен е живота на всички в тази наша страна, пълна със селяни, работници и комунисти, колко много са илюзиите и липсите ни...Как до трийсет години все още може да има някакъв смисъл, но после всичко е път към болестите и смъртта. И ако сега съм евтино,хубавко и наивно девойче, после тази наивност ще ми излезе през носа -пре-скъпо!...Радвам се, че бях предупредена. И въпреки това,  този разговор все така е жив в главата ми. Да, Лили или  Лилит както я бях прекръстила на ум, наистина беше плашещо жестока, страховита, безмилостна жена... Лятото вече търсех нова квартира.

Предстоеше ми последната ми година в художественат гимназия. Важно беше да успея още с първото кандидатстване. Поне така гледах на нещата тогава - на живот и смърт.

http://youtu.be/r26H7jDRsCQ