Няма такъв град като този
Толкова тъжен размит акварел
От дъжда на нестихващата влага и копнеж по теб
Няма такъв град като този толкова солен
От рибите,от делфините и изгубените илюзии-
полегнали по дъното на твоите единствени брегове.
Няма други такива, щастливо-бели яхти, не отиващи за никъде
и кандилкащи се като
везни във нищото на хоризонта ми.
Няма такова друго място, в което потъвам
в трагедията на безсънните нощи,
потъвам и се свличам
в твоите плаващи пясъци
Няма други градини и други дървета като твоите...
нито толкова златни русокоси липи.
Няма толкова старо време и място, като твоето
в моето младо и скрито за разум сърце,
няма друг град, без който да не мога да оцелея
да не дишам
и да летя с бясна сила
над покривите и над
кривите улици,
друг ,без чиято сила
от топлите напечени камъни
да изпълзя, захапала като гущер
рубинчето на живота ми...
кой би ме уловил?!
след толкова години
бягства и завръщания
след толкова провиране и мимикрия,
стара приятелка с ледените русалки
с безотговорните, пияни морячета
готови на щедрост само срещу усмивка,
аз, кофчежник за сълзите на компаньонките
и завърналите се за малко от емиграция.
Няма такъв друг град,
от който да се разплаквам,
и за чиято тежка, и тъжна буря да страдам
луда, пияна жена, скандалджийка
в сив, мокър шлифер
мятаща гръмотевици
силни вълнения, вятър -
на ръба на окото на Черно море,
на ръба на прекрасните спомени,
с гръб към алеите,стъпките и познатото
към отворен простор и индигова нощ,
с падащи, нежни стенания
от комети, горящи, валящи - порои звезди,
метеорити, малки смърти на небесните възклицания
препинателни знаци,
букви изпуснати от жестоките ангели,
бдящи за нашият грешен и простичък свят...
всъщност аз плача само насън,
когато го виждам
този град, който никъде другаде
няма истинско, силно лице
освен тук,
в треперещите треви на паметта ми.
