Не е за мене

Не е за мене този”ръкопашен бой”,
“юмручни схватки” с прости изречения,
брутални,кратки думи в сблъсък.

За мен е шпагата с брилянт.
Дуелът между дълги остриета,
най-дългите,безкрайни фрази,
намазаният връх с ирония
(свистящ между небето и земята)
дантелените кърпички от многоточия…

И не е кръв пролятото, а залези,
разрязващи живота ни
и не е стон шума от птици,
взривяващи сърцето и ума
над черните дървета,
над смъртната гора…
И не е болка,
туй което
вече си направил.
Езикът ти
е сторил хиляди бели
и толкоз мед изял е…
пък все от някъде
след всичко
пак горчи.

ЗЕМЯ

Каква романтика
с купи сено.
Пършивото магаре, блесналия гьол
изопнато и жилаво небе
и от далеко звук
църковната камбана освещава
бодли,стърнища камънак…
Напред се вижда само пръст
и буци кал-земя.
На хълма,
слънце ранно-хладно
отатък него пак земя…
земя, земя
и до безкрая пак
земя
изсипан си като зърно
оголено и дребно
сред тъжната земя.
Да, чудо е
с надеждата си само
да пребориш мрака,
да пуснеш корен
по-силен и по-жилав
от студения
без милост,
ноемврийски вятър…
от тайните,
подземни мисли на на реката
от мъртвите въздишки
на изгнили клони,
от стари листи,
гъби и смълчани кости
да вдигнеш възкресение
на пролет и нежен, и зелен
с напъпило сърце –дете
да се изправиш
сред първите вдървени
от сняг въздишки
на слана и сняг.
И неукрепнал слаб
да се огледаш и се взреш
с единствено око
срещу света свиреп,
нестоплен
и по зимно непреклонен…

Да се снишиш
до първите лъчи
на слънчевата радост,
до първия цъфтеж
до първото погалване
до първите гнезда, пчели
на хиляди врабци талази
на всичките пчели
жуженето вълнуващо
в зелените вълни трева,
на бръмбари, калинки, мравки,
на чукащите в ритъм
в буките кълвачи
да се изтръгнеш по- висок
от ланска царевица
и без страх
да следваш вишната,
над ореха да се изправиш
и като дъб заякнал
клоните си да разтвориш
сред бурите сред гръмотевиците,
страховете, широкоплещест
едролист,
насред съдбата и полето
сам и див
самин
сред многото
земя.
красив