Баща ми бели ябълка

Баща ми бели ябълка

и дълго мълчи.

Думите от него трудно излизат.

Бавно и тежко се разтварят...

Разлистват се протяжно и дълго,

премислени и преседяли,

утаени,

 

важни като смисъл и желание.

 

Той не бърза.

 

Бързането не е сила.

Не му носи нищо съществено.

Той е от различно време,

 

когато

още не е имало друго, освен конска сила

газена лампа и честната мъжка дума.

 

 

Това,

е живота на село

заничащ от библейска притча, 


преди

всичко да стане

 

на голяма каша...от нерви, звуци, стремления

 

в бързата центрофуга на Историята.

 

Машини и колелета - зъбчати,


двигатели, фабрични комини, 


големи открития, откриватели.

 

Глупост безумна, дързост


и земно притегляне

 

надменна жестокост,

 

и завист към брата 

 

Кайн се кае, но силно ревнува.

Авел не знае, че кратък е пътя.


Соломон все мъдрува, подпрял е везните.


Давид побеждава, момчето с куража 


показва ви смисъл за повече вяра.



И Бог е далече, живота е крехък...


Сълзата дълбае, най - твърдия камък,


мигът е нетраен - перо по вълната...

Разглеждам ръката,


която е хванала ножа, изрязва полека


тънките резени, нежни усмивки


от златната ябълка.

Баща ми не бърза да говори.

Говоренето не помага

ако нямаш какво да кажеш...

и ако думата не се цени.

 

На небето

На небето няма да имам нужда

от брошки, обувки и куфари...

Ще се завивам с шал от облаци.

Ще дишам светлината на изгрева

с пълни гърди

и горките ми кокали, кухи, без кожа и органи

ще потърсят криле за душата ми,

и ще тракат, нещастни в капана си -

под земята във корени хванати.

Ах,

учудено-зъзнеща

в нищото тази моя душа,

завъртяна в маслени кръгове

от измислени, нощни звезди

от небето вангоговско изтърколени

в улични тротоари 

в улеи каменни, попукани гробища

с мраморни плочи...затъкната

в кипарисови силуети, разпалена

в полунощни фенери

изоставена

в далечното гърло на кладенец 

като монетка, случайна, търкулната

и загубена...

 

Ще яхна седлото на коня,

ще  вия със вълците, развълнувано

ще се прегръщаме с вятъра

и ще милвам дъжда,

който капе в прозореца

по первазите и местата

на моите бивши тъги,

дългосвирещи, сиви носталгии

наранени от тъмни предчувствия 

 

в нищото...меланхолични очи

 

 

На небето няма да имам нужда

от спомени, няма да имам досег

с предишния, скъп, мой- девети живот,

нито мъж, ни жена

без одежди и тяло

ни девица,ни господарка

старица във немощ

или майка на сладко начало

 

няма да имам болка, страх

съжаление, логика разсъдителност...каквото и да е там

 

От друго...

ще бъда свободна

велика, плуваща във великолепие

нища - нищожно, просто частица

в процес на пречистване

прах в светлината - хвърчаща през огъня...

прана от Слънце

към друга реалност

насред безкрая на странна Вселена...

 

 

към своя Бог

и без молба

без съд

като звезда

еритроцит

в плазмата в междупланетна кръв 

в носещата и творяща

междувселенска плът

да се забия в 

огромното всевиждащо Око

за да отроня себе си в 

гигантската сълза

на следващият му Потоп