goddesses

falling angel

Празничен обяд

 

 

Празничен обяд

by to Write In Ink (Бележки) on 19 септември 2011 г. в 21:07

по-скоро от очакваното
приключи днес обядът…

отне ми много часове
да сготвя, да изпипам
мъничките детайли
от всеки аромат

украсата в дантели,
сметана бита
с парченца шоколад,
край нея лодките салфетни
като отплаващ флот
покапалия, розов цвят
на пухкаво- презряла роза,
прозинала, пресъхнала уста
от скъпата ми ваза арт-нуво

чинии-езера, прекрасно сини
в които плува рибешкия взод,
една фрегата от зелено грозде,
посипани зрънца от плод
на нежно изобилие…

червен мискет,
неловки паузи от танин

полу-отворените миди,
открехнатите, влажни устни
в нарочното мълчание,
въпроси уж доброжелателни,
недоизказани

отблясъци от острие...

Кръстосали сме нож и вилица
като един умел, трениран фехтовач,
но тука няма рани, нито победен
това са само ловки,бързи удари
дори не може да се нарече дуел...

една чудесна стъкленица
удавила скучаещ и умислен миг
в оранжевите граници на глътки портокалов сок

усмивките широки в
нарязаните резени на динята...

усмивка скрил си и на ум
като лихвар, надничащ в сейфа си,
любуващ се
на ценните бижута и парите в брой
прозираш в смисъла на семките
макар и нивга нищо не посял.


II


преди да донеса
последното блюдо
с финалния десерт,
се чудя
до кога ще продължават
всичките усилия
все ще подготвям тържества
за да прикрия тишината
в грижлива и уютна суматоха...

храната ни сближава в своя кротък ритуал
поделяйки я, сякаш се смиряваме
нахранили воюващия звяр

между въздишките прикрит и прегладнял
между варовика в дробовете превит и втренчен
древен вълк в сърцето примитивно дремещ

избърсваме се етикетно
нахранени с естетика
преяли с благородство

препили философски от фантазия
изпълнени с финес и куртоазия
обсъдили отчаяните
перспективи
на липсата на бъдеще
за нашият измиращ род
на луди филантропи и поети романтици
на странници и идиоти
живеещи в друг свят


III


по–скоро от очакваното
приключва фриволния, красив обяд...
а вечерта ще бъде сива дрипаво-мъглива
поръсена със скучна тиха дъжделива пелена
със обичайния безличен
монотонен тъп режим

броиш на ум броиш ...по ритъма на капките
по-лесно може да заспим подпряли
зреещите нощни хлябове
ухаещи на смисъл стихнали надежди...

На сутринта отново грижите
Студено утрото в трамваите
мирищещи реално на чеснов салам
на зимен дъх с масло машинно
на стар вагон с боя ръждива

Отново бързащи работно-трудещи
Безмислено насам-натам...
ръцете стиснали с очи зареяни
мечтаем смахнато отнесени завеяни
от вихъра на другия по-хубав свят


IV


на онзи плаж когато ме целуна,
какво си мислеше тогава,
какво желаеше най-силно...?

забил си поглед в обло камъче
и бивше острие от бирено стъкло

едно дете невинно в теб
строи си замък със кули тънки
и портали, които ги разяждат
и отхапват бързо
солените вълни
усти големи от вода
от пяната на буйстващи
терзания

нуждаем се, желаем силно
искаме от всичко, но нима
не е подбудата ни само егоизъм
гол и циничен в същността си
във крайна сметка суета и гордост
ни подтикват...

почти до линията с тънки очертания
където кривва нашата несигурна пътека...


V


ще се разходя бавно
в онзи парк останал в миналото
зад гърба ми

ще бъда себе си цял ден
в агония от бивши грешки
защо по дяволите
нищо не е в ред?!

аз бих самоубила
себе си
от нещо маловажно, но
нима не правя същото
по малко...
всекидневно
пълна скръб!

а всичката увереност,
която имам
би подразнила макар, че
никога на се почувствах
толкова щастлива
колкото бих искала...


VI


Очаквах по-добри неща

очаквах много по-добри неща
очаквах много

бях твърде много
обожавана, обичана
желана, едва ли
някой днес
ще го забележи,
защото вече имам
други качества...

а всичката увереност,
която имам
би подразнила

Защо да плача,
мъчително да се тревожа?

нещата никога не са
във твоите ръце
държи ги някой,
който не познаваш
макар,че всъщност
често си повтарям
как всичко ще се подреди...


VII


След караници,
дивото око на птица,
която бясно блъска
в някакъв прозорец
с неистов устрем, с плач
желае ей сега
от твърдата кутия
във твоите, железни мисли
завинаги да отлети

да отлети навън,

кавги, светкавици,
скандали, тежък гръм
затръшвани врати...любов
стъкла посипани на пода
търпение

парченце по парченце
ги събираш
примирен до кръв

дали съм силен за наново
дали за ново съм готов

таланта ми обаче
в заем е от друг,
друг-свят, изискан
неуместно фин
същинско цвете
произлязло в климат нетипичен
по истинска случайност
и по повод услужлив...

бисер мълчалив, око сияйно
в черупка неугледна, в смъртно тяло

премигване в пауново око
от пеперуда,
далечен тътен
от вулкан,от гръм...от някой пласт
разместен в паметта ми
пра-майка
грудка земна, неугледно-силна
със гръд увиснала от много раждане

и профил,
непомръдващ и огромен
загледан в нищото от хълм Великденски
все още търся смисъл
да създавам...

велики мерки, силни думи
и величини
докато мия чашите
чиниите
след празнично обядване
и бавно с кърпата попивам
заоблените ръбове утопия
на краткия живот
сега следобед...късно
и по време никое

Чаено стихотворение

от to Write In Ink на 24 януари 2013 г. в 17:58 ·

/По Робърт Бърнс/


Във тоя късен час
съзирам процеп нежен,
светлинка - да ближе прага крив
на вашата врата...

Кой пие чай у вас?
Да питам ако може...?!

Нима във този късен час
е време чаено у вас?-дивя се аз,
и бърча нос...
Настинали сте?
Или ей така, ще давите във врялата вода
и скуката, и прашната домашна тишина!

Надничам вече иззад вашите завеси
на ум признавам...има дълги паузи,
дълги гледки, които мислите предат
на плетки...две на лице една на опаки
и пак в началото...Кой пие чай?

Кой!...Кой?..Дочувам ви! Не ми се спори.
Ще пия чай и даже няма да говоря...!

Нима? Нима!...
О,Боже, мъчи ви ужасна самота!
едва-едва...проронвате ми тихо...Самота?!
Сега?...И днес!Едва ли...Не сте разбрали.
Вий късогледо взирате се в мене!
Не, че ми дреме, но току виж,
погребете без време
не само тежкото ми бреме,
а и мене...!

Уви, въздъхвам аз...Не съм добър
в догатките вечерни и прохладни.
Ще пиете ли чай?...
Или да нося бренди?

Нахален сте...Но дързостта Ви
за силните напитки ме подсети.
Ще бъде стилно да спиртосам
чая си индийски, не с горчилки
или шантави въпроси...
А с две-три капки,
сгряващо вълшебство.
Досаден сте.
Неканен в чая ми надничате...
Тук чакам Някой!Не пречете!

Нима?-изохках аз...Така ли?

Ми да!-отвърнахте ми троснато.
Очаквам милото ми - Вдъхновение...!
Ще звънне всеки миг с кутия, с курабийки.
Меда щастлив е на сърцето ми-
готов във чая му да се разтвори...
И цяла вечер, даже цяла нощ
ще бъбрим нежно, кротко ще бърборим
ще мрънкаме и ще мърморим...
Мрън-мрън, дрън-дрън...
Такива ми ти работи.
Като пчели мъхнати,
пухени,оваляни
в прашец от „вдъхновение”,
отрудени от строфи, рими и енергия...
Нима си мислите,
че лесно пише се поезия!

А Вие... Кой сте? Как на прага ми?
Що дирите?
О!Аз съм Финли...
Реших,че ще ме пуснете за чая!
Как не!..ядосано затръшна тя вратата.
И чайника завря и взе да съска...

„Тоз Финли, явно смята я за бяла гъска!”

Apolon

Еврейското гробище

Еврейското гробище

Това бе странно място в девети бецирк. Намираше се в двора на на сграда, която всъщност представляваше луксозен старчески дом. Беше невероятно лъскаво и модерно вътре във фоайето.Сестрите бяха облечени чисто с приятни бели панталони, спортно сабо, нещо като спортни ризи на ситно каре, и отгоре къси като пардесю, бели престилбки с рязан  ръкав. Но въпреки еър-кондишъните издухващи приятна прохлада, въпреки машините за кафе-експресо и минерална вода, големите,стъклени хладилни шкафове целите във пъстри светлини като излитащи в космоса ракети и нанизаните вътре на редици зелени и червени ябълки,банани, портокали, ягоди, ананаси...какви ли не, плодове, човек усещаше една специфична и внезапна миризма. Миризма примесила в себе си силно натрапчив дезинфектант и химикалната му острота със особена нотка на нещо старческо и кисел мухъл...В коридора имаше няколко стойки със закачени системи и банки с глюкоза, и други медикаменти за венозно вливане. На рецепцията имаше възрастна дама с прошарена коса, медицинска касинка на главата с червено кръстче и старовремска бяла престилка. На върха на носа и бяха кацнали очила-половинки, като резенчета от лимон.

Тя слюнчеше пръста си и отгръщаше шумно някаква огромна книга, в която с вдигнати вежди търсеше нещо ситно изписано в тънките графи с цифри и имена...От края на коридора се чуваше нещо като лай и това беше лошият немски на чистачката - сантирка, която съвсем обичайно за такива места беше чужденка.Тя издаваше високи команди като на куче овчарка при дресировка на полигон. Зад нея с нещо като проходилка се тътреше кльощава бабичка в широка бяла нощница и с тъничко гласче нареждаше нещо и се влачеше с полуизхлузен чехъл, цялата обляна в сълзи...В този момент сестрата от рецепцията рязко се извърна и се взря във нас с присвити очи. Изглежда, че не виждаше добре, а и светлината зад гърбовете ни в полу-тъмното фоайе я караше да се напряга за да различи лицата ни.Стояхме срещу нея в контра-ажур изрязани като силуети на неясни пришълци и за това пристъпихме и двамата енергично напред, за да види тя по-добре  и по-ясно физиономиите ни. Тя ни измери с бърз проучващ поглед отгоре –надолу. Не беше много учива и дори не се усмихна. Ни най-малък белег дори на сервилна, кратка усмивчица не забелязахме...Ричи се сниши към мен и каза:

-Фелдфеббел! Не желая никога да попадам тук...Ако стигна до това положение съм казал на сестра ти - Предпочитам евтаназия!

Мили Боже, Рихард!...За Бога! Не говори така! Тя никога няма да те изостави сам!

Той мълчеше и гледаше с невиждащ поглед...каза някак тихо и примирено:

- Знам. Тя няма да го направи...и замълча. Вървяхме по дълъг остъклен коридор, който всъщност беше тераса.От фоайето директно срещу вратата имаше друга врата, където се вмъкваше този коридор. В края на коридора една полукръгла, сецесионска порта се отваряше и от нея почваше малко каменно стълбище...Стълбището гледаше към сенчест вътрешен двор ограден с каменни стени, обрасли гъсто с пълзяща растителност и зелени мъхове. Имаше няколко стари, кестенови  дървета, които хвърляха тайнствена, пъстра сянка. Долу се виждаха занемарени подивели рози, люляци, бурени, храсталаци, и едролист пълзящ навсякъде бръшлян...Помежду зеленината се издигаха малки и по-големи каменни плочи. Най-старите бяха най-красиви. С причудливи, декоративни плетки и украси, и почернели от пръстта и влагата изрязани букви. Някои от надписите бяха на немски, други на латински, но повечето бяха на иврит, виждаше се давидовата звездичка, но не навсякъде.

Имаше и полегати плочи, легнали върху самата земя, върху, които в единият край се виждаха малки редички от камъни и камъчета подредени в рамка или натрупани едно върху друго на купчинка...Рихард беша много мълчалив и извади една цигара. Запали я и огледа мястото.   Пое си шумно въздух и го издуха през носа си.

Не разбирах как така едно гробище може да се намира в градината на старчески дом. Комбинацията беше не просто несъвместима, но и неуместна...Ричи ми обясни, че това било най-старото еврейско гробище и по закон нямат право да го местят и закачат. Земята била закупена и официално отбелязана в градския кадастър. Освен това някои от плочите били исторически и архитектурни ценности...

- Добре тогава, но защо никой не ги реставрира, почисти и въстанови?...

- Нали идват посетители или родственици на семействата, които имат тука гроб?

Не можех да разбера и защо градината е така изоставена и занемарена, могат поне да окастрят клоните, да изчистят бурените, и да оскубят треволяците, които цепят през плочите...Скоро надписите им съвсем няма да могат да се четат!...Никой не го било грижа, а от старческият дом не били големи ентусиасти от съвместното съседство точно с еврейски гробищен комплекс...

И защо? Какво им пречи това красиво, тихо и тъжно място? Да не би, бабичките в този дом да са нацистки?

Ричи се засмя:

- Не, те не са, но все някъде в общината има и нацисти...

- Ти сериозно ли?

- Не знам...каза той, безучастно и вдигна рамене издухвайки дим...Има ли значение?

-Така или иначе все по-малко хора идват да видят гробището.

После ми показа две от плочите и каза, че били още от времето на Шуберт. Знаех, че дори и да не е вярно използването на това сравнение - „Shuberts time”за него вече означаваше нещо много важно и ценно...По-късно разбрах, че действително Шубертс-тайм е много активен отрязък, от който има пренасищане с предмети и арте-факти...А Ричи таеше и особен сантимент към това време, защото старата му фабрикантска къща на бивш милионер е била обзаведена с мебели и предмети изцяло от това време.

Мястото го привличаше по някакъв неуловим и нелогичен начин. Но той не искаше да си го признае. Беше близо до смъртта. Осъзнаваше го. И това го правеше напрегнат. Все още твърде много му се живееше...Той обичаше живота макар напоследък живота да не му отвръщаше със същата сила.Гледаше мястото на предците си и се опитваше да проумее ненужността и самотата им. Чудеше се дали и той някога ще липсва на някого...Толкова силно.

 

 

 

insight

Първородния грях и годината на Змията

Първородния грях и годината на Змията

Човека е дълбоко уязвимо и неуверено същество в дъното на природата си.

Той изпитва неистова нужда от обич.Всеки миг от физическото и сетивното му развитие се влияе от дълбоката му потребност за обич. От първият ден на своето раждане той изпитва нужда да бъде прегръщан, милван и топлен...Да бъде обичан и по-късно да обича.           Защото обичта, пробужда обич...

Бог,създал Адам за да го обича.

Но историята, която се случила по-късно, ме навежда на обърканото чувство,че нещата не се получили както трябва. Явно Бог не е умеел да покаже както трябва или да научи своето създание какво наистина е обичта...Адам от своя страна пък не е знаел как и какво се очаква от него. Явно така е дошла и идеята да бъде сътворена Ева, от едно ребро на Адам.

На практика те били от една плът,от едно тяло или всъщност роднини - брат и сестра. Все пак имали един Баща - Върховният Небесен Отец!...От тук вече всичко последвало има леко смахнат и перверзен смисъл.То е толкова неочаквано, колкото и предвидимо.

Как е възможно да се очаква,че едни напълно неуки и невинни като тела и сетива нови създания, ще имат нужната ценностна ситема и дори морал/каква дума!/...?

Как да очакваш от едни на практика бебета в умствено и емоционално отношение, да имат зрялост и познание за неподозираните истини и явления на живота...

Змията била едно от най-старите създания. Тя оцеляла като по чудо - някак между капките, когато Той правил своята селекция от твари, достойни да населяват Райската градина. Възможно ли е да очакваш тази старица, тази направо древна персона, да прояви милост и добрина към твоите малки човешки деца?! Милост, каквато тя, отдавна е забравила в старанието си да оцелее. Нима е възможно да се очаква от нея друго нещо освен скептицизъм, ирония и прагматична циничност...А Адам и Ева като едни малки и непослушни деца били точно толкова палави и любопитни. На тях всичко им предстояло и всичко било съвсем ново.

Трябва ли, да се сърдиш на детето си, че е отворило прозореца, и наднича опасно през перваза?...Не трябва ли, бащата да се сети, че може да стане нещо застрашаващо?...

Нали точно той е големият, важният, по-знаещият и по-мъдър, този, който направялява и дава пример...Наместо това той се задоволил с предупреждения и забрани. И змията се намесила и направила фаталното. Тук е спорно, дали точно така е станало, възможно е любопитството на непросветените да е било в повече. Защото винаги, когато се каже за дадено нещо „не прави това или не опитвай онова!”, точно това, като, че се загнездва у вас дълбоко, и почва да рови, и чопли съзнанието и мисълта ви, докато не изяде и последният остатък от колебание...

 

 

Така станало, та Адам опознал от близо Ева.

И в това нямаше да има нищо лошо ако бяха два славея или два синигера, или два слона, два тигъра или два пауна..Но не, те били човешките деца на Бог и всъщност били брат и сестра, плът от плътта и кал от калта. Вероятно това разтърсило, разгневило и потресло техният всемогъщ баща. Вместо да го обичат и почитат, те правели всичко глупаво и забранено до степен на кръвосмешение.

Ето какво всъщност било грехопадението...Грандиозен провал на идеята!Катастрофално-трагична история с ужасно, мъчителен финал, който дори всемогъщият Отец не предвидил.
Горката Змия, тогава била прокълната да се влачи и гърчи безпомощна, да бъде мразена и отбягвана, да бъде отровна и ужасяваща та никога да не може да каже това, което иска, и вечно съскайки и пелтечейки да се опитва да казва нещо и говори...От нейното омайно и вцепеняващо присъствие, от сладкодумието и убедителността и, не останало нищо друго освен отровителска „хипнотичност”...Как да харесваш някой, който не говори, а съска и винаги може да те отрови и да вземе живота ти. Но въпреки всичко Змията помнела. Тя имала дълга и стара памет. Тя знаела толкова неща, че вероятно трябвало да и раздвоят езика за да млъкне един път завинаги!
Имала много спомени и познания, много прозрения за дните, които изминали преди сътворението...Освен това била единствен, достоверен източник на информация и жив свидетел на провала на едно съзидание в една добра идея, също и на най-грозният скандал в началото на света, компрометирал „авторитета” на Бащата и „Чистотата” на Райската градина...

После иди, че обвинявай ябълката и  плодовете и!...Хубава, та чак гибелно-желана! Също както красивата жена...

 

Ябълката с нейното кръгло тяло, това румено топче от сочна захар и свежо-кисел сок изкушава жадните сетива. Намирам, че има неуловима близост с корема на бременната жена.

Вътре, когато я разрежете на две половини, тя изглежда като лицето на Луната.

Нейните малки семчици, разположени красиво и симетрично от двете страни приличат на очите на женско лице,сякаш млада, красива, азиатка, ви гледа с тесните си примижали очи...
Семките на ябълката минават през дълъг процес на узряване също както човешкото семе бавно расте.Те тръгват от семките на някоя захвърлена огризка или изпадали от човката на някое хвъркато птиче.Попадат в земята, напиват се с влага и топлина, набъбват, вкореняват се и порастват. Сетне пускат едно тънко филизче, което расте и расте, става малко стебло, и от година на година, стеблото стига такава дебелина, че да има много клони, облечени в пищна корона и изобилие от плодове.Също както и човешкото дете - от малко, нежно мъниче постепенно издига снага и напълва очите ни със промяната и характера си...
И на тия същите клони се появяват пъпчици, миниатюрни, крехки копия на семките.

После те се разпукват в цветове, събират пчелен труд, слънчев прах и вятър, прецъфтяват и концентрират своята воля в малко начало за плод. Също както момчето се разтваря  в плещите, расте, хубавее и силно излъчва Живота  през всяка човешка минута. След това започват бавно да  растат, да се заоблят и наливат. Както момичето се разкрива и разгръща в жена...Щом стигнат формите на гърдите на младо, тринайсет-годишно девойче, започват да руменеят, и слагат цвят и лъскавина...Колкото са по-близо до слънцето, толкова по-румени и едри стават. Изпълват се с радост, слънчева жар, и птича суета.
Когато станат лъскави и наситени като устните на шестнайсетгодишна девойка, те просто огъват клоните, и кротко полягат на нечия дървена ограда...И чакат...
Я някоя малка Ева, я някоя скрита на сянка Змия...

 

Сигурно не е случайно, че ябълковият плод е най-често срещан в почти всички древни легенди и истории на Света и неговите народи. От Великата Библия, през скандинавските сказания, грузинските, планински, приказки и сибирските, магически полета, та чак до Великата китайска стена...Търкаля се през гръцките митове, блести насред войни и кървави сражения, цъфти в злато и сребро, открадвана от триглава Ламя и криеща „неродените тайни” на човешката фантазия. А потомците на Адам, плуват в реката на близо, ловят риба, оправят карбуратора на пикапа или просто гледат в нищото между дърветата, захапали сламка между зъбите. Едни божии синове, разпилени по широката земя, по неговата промисъл и воля...И копнеят за обич, повече от преди. Още повече уязвими и нуждаещи се, защото вече веднъж са били прогонени, отхвърлени и изоставени, а този спомен, също както спомена за „греха на първородните”, още тежи и говори през кръвта на милионите клетки-памет...

 

 

 

 Днес настъпи първият ден на календарната година на водната Змия.
Замислих се и се сетих и за Рая и за ябълката, за първите хора. В много епоси, тя е като вечният кръг на повторение и уроци, захапала опашката си  се върти непрестанно...А в съновника пише, че когато сънуваш змия, то силите на земята ти помагат да се свържеш с онези в небесата, и че тя е като пъстро въженце между тукашното и отвъдното.

Края на света не дойде, както бяха казали маите, и аз силно се надявам, Змията да ни даде дълбочините на мъдростта си, да ни излекува, въпреки отровата си...

Казват, че говорела горчиви и трудни за разбиране неща. Че било почти невъзможно да я разбереш, и да проумееш толкова непостоянна,  и променлива натура, чиято философия е движението на водата. Но няма как да избягам от своята роля.
Все пак пра-пра-пра-хиляди и дори милиони пъти по толкова, пра-баба ми, е била не коя да е, а самата Ева. За това бих могла да преплувам, да прелетя и да поникна на място, където не са ме сяли. Бих вързала и цъфнала на куково лято и на див трън, та накрая даже и езика да ми се разцепи, и говор да загубя, и пера и люспи да имам, пак ще си бъда, АЗ каквато Бог ме е направил, за добро или за зло - за колкото ми е писано и както е отредено, в неговите листи.

Някъде там горе, където уж, отбелязвал сълзите на жените.

Шотландското момче

По едно време, имаше един Иан от Шотландия беше дошъл заедно с Едуард, друго момче от Англия на нещо като специализация в изящния факултет. Седяха цели пет години, че после даже си продължиха престоя още. Иан се влюби в една Албена, която срещна на един осмо-декемврийски купон в общежитията. Но преди тая работа, горкото, шотландско смело сърце, се срещна с пагубният, български темперамент и неговите верни жрици, нашенските, български студентки. Едни истински амазонки в земята на  неочакваните възможности и флиртове, и безкрайното, радостно оживление от срещата с изгубен, насред превода Чужденец. Горкото момче представляваше нещо като постоянно прицелвана мишена за отстрел. Мине се не мине и край него се завърташе, някоя, друга, поредна Минка, Елена, Петрана или Гергана. Къде другаде, щяха така на готово, да срещнат, ей тъй-на, на тепсия, дето се вика, цял-целеничък шотландец, пък бил той и без поличка.                            

След този изпитателен и дегустационен процес на български вина, салати, госби и много сливовица, Иан най-сетне катастрофира в една упорито, преследваща го, мома-боянчанка, ще рече от квартал Бояна. Ожениха се, и той почна работа в езиковите училища"Европа". Видяхме се веднъж на Шипка 6, и откарахме два часа в приказки и разговори.Той каза, че това било едно от най-приятните неща в България - губенето на време, в сладки приказки и чаровно-интимна близост с приятелите му българи, които му сгрявали душата. А междувременно се беше научил да говори адски сладък, развален български!Оплака се,че нравите у нас са много странни, защото той на практика изържал цялото семейство на Албена, включително и по-малкия и брат, който не бил болен или сакат!:))...При това парите, които изкарвал, били на английските стандарти за България, и макар да не представлявали, кой знае, колко много, би трябвало да са охолни, стига да не трябва да издържа цяла сюрия народ!                      

Много се смях после, ама явно на него, хич, не му беше весело. Щото като чужденец, завалията, и като заврян зет, беше принуден да прави, най-различни работи свързани с компромиси...Но в общи линии се справяше добре.                                                                              

В началото се хилихме, че в страната му, роднините мислели,че се е чалнал.                      Имали представа за България, като най-близкото място, до рожденната област на граф Дракула и едва ли не, тука сме полу-диви племена на канибали, човекоядци, с автомати "Калашников" и неясен, пост-комунистически примитивен бит. Което, честно ако се замислиш, не е далече от истината!

На него му харесваше много, даже сподели, че усещал, че има особено отношение към чужденците тука. Всички искат да са им приятели,  и са готови да помагат и услужват...Да не говорим, че според него в Англия и Шотландия, нямало дълго да си намери работа, и щял да живее с това образование като клошар. А тука направо се чувствал като принц!

Колко различни истории, позиции и различни варианти...нищо не се знае предварително...Питам го за Едуард:
- Къде е?...

-  Ооо, майката на Еди, е "майката на модерното изкуство" в Англия!

- Тя е като кралицата-майка. Всичко започва от нея! Той няма нужда да чувства напрежение!

   "Цялата торта е негова!"

- Колко жалко!- казвам аз...Каквото и да прави, никой няма да усети, нито да разбере...Много жалко наистина!

Иън кима напълно съгласен.Усмихва се дяволито и ме изненадва:

-  Да, точно за това, той избягал в Африка!...След България, вече нищо не плаши Еди.

Двамата избухваме в смях. Еди имаше толкова много притеснения и страхове, но България го превърна в напълно различно момче. Дори режима на тока, хлебарките в стаите, гадните пицарии, засядането в асансьора без крушка, с огромния нигериец, от последния етаж, не можеше да го притесни и уплаши...та една Африка ли щеше да му се опре!

 

Гнева на Ахила Пелеев

Гнева на Ахила Пелеев

 

Жожо имаше и доста околосветски обиколки зад гърба си. Бе кръстосал Южна Америка на длъж и на шир и както той сам отбеляза митарстванията започват още в детските му години.
Бащата на Жорж работи към фармацефтични и други големи преработващи и химически компании и фирми. Пътува много. Обикаля по различни точки и континети. Африка, Азия, Европа като,че няма място където да не е бил. Кой знае защо, но още докато е малък, синът му го придружава. На възраст около 4-5години има спомен как живеят на Пелопонеския полуостров в малко, провинциално градче в Гърция/Нафплио/.

Напфлио е близо до Микена. Малка и закътана провинциална хубост, дива селска привлекателност, запазила наивност и примитивната естетственост още от древността. Безкрайни лимонови и портокалови горички.
Там татко му работи нещо свързано с растителна защита и увеличаване на реколтите.         Имат бяла къща оградена със смокинови дървета и оранжеви чадъри в градинката. Прозорците гледат към лазурното, прозрачно пристанище, към кея и яхтените лодки наредени на дълги редици една до друга...Нафплио още от тогава е същинско съновидение.Тесни скорострелни улички, малки къщурки слепнати една до друга, скали и камъни взрени напред към венецианската хубост от мостчета, балкончета и портички, пресичащи насечените, стръмни хълмове, покрити с храсти, мъхната зеленина и невероятната синева на морето...
Пръснати хълмове от островни възвишения, мъгливо се топят в блещукането на водата. Висока гора от кактуси обикаля стените на Паламиди. Безкрайните му стълби опасват подножието до замъка, строен от венецианските си завоеватели...Наблизо до Коринт и легендарния Аргос, мястото, от където тръгват аргонавтите.Тук се простира бившата земя на ревнивия и честолюбив Менелай,съпруг на Хубавата Елена и брат на Агамемнон.
Там в Напфлио, живеят заедно цялото семейство Вайнбьормайер, Жорж, баща му и майка му Ане Мари.

Ане е леко сърдита и навъсена понеже Герхард съпруга и, по цял ден чезне по задачи и трудно го вижда или засича по маршрутите на градчето. Постоянен спътник и приятел на баща му е местният Дон Жуан,който се казва Йоргос.
Този Йоргос има три дъщери и проклета свадлива съпруга. Дъщерите се казват Вангелия, Дафни и Пелагия и досущ приличат на баща си. Жената, обаче, носи неподходящото за характера и външността и име - Афродити. Нищо общо с изкусителната богиня на ласките и любовта! Не е грозна, но не е и някоя красавица. Дребна, жилава, припряна и също тъй избухлива по нрав и темперамент.

Нашият хубавец, обикновено изчезва от къщи още от рано, отива към Толо или на рибарските капанчета, пие кафе, закача се с младите английски и немски туристки, разхожда се натам-насам и по пладне, по най-големият пек сяда някъде да пие узо и да яде мариновани октоподчета...
Всички знаят за шумните скандали между Афродити и Йорго.
Знаят колко палав и нахален любовник е той. Но след всички бури, патардии, накрая, той се разкайва горчиво. Спи ден-два, пред портичката на къщата им, моли се и се прикотква, покачен на една крива стълба под прозорчето на стаята и, а Афродити, омаломощена от неговата упорита и умална обсада, най-накрая кандисва и пак го прибира.
Йорго я ухажва като малодженец още ден-два и отново зачезва към някоя таверна с постоянните си приятели и другари по табла и зарчета. Понякога Афродити вика и крещи през малката веранда. Друг път полива с един леген вода право върху пламналите пиянски, мигащи, йоргови очички...
Афродити знае, че Йорго е вързан за поне месец като гид, разводач и секретар на Герхард. Само той говори сносен немски...Тя има смътни подозрения, че нещо не е наред. И скоро се убеждава, че има нещо гнило...Кой знае защо, Йрго е опростен в нейните очи, но не и Герхард. Тя е твърдо убедена в тая ситуация, че Герхард има главната вина за отсътвията и разгула на съпруга. За това спомага и факта,че е немец. Тя не прави разлика от къде е точно той, а немският език го приобщава към Германия. Подозрителната и силно невротизирана Афродити, не е любителка на нищо немско и най-вече на немкините, понеже съпругът и е имал сериозна забежка с берлинска студентка още по времето на техните младини, когато още са се ухажвали...
Йорго, обаче няма угризения за онези дни и слоохотливо обяснява, че работата била много по-сериозна, понеже студентката забременяла и имала момченце!
За приноса му в бащинството и авторството по създаването на това дете, Йорго дискретно споменаваше, че само гърците разбирали „как, да правят мъжки наследници” „от раз”...
Тия приказки, хич не радвали неговата фурия, понеже както всички в градчето, вече знаели, но в личният си живот, на пук и по странна ирония, Йорго сякаш бил наказан със жени до края на дните си. Не можал да направи на Афродити нито едно момче и това още повече я вбесявало, само и само да се споменяло за берлинската студентка...
Едно лято обаче станало нещо много неочаквано.
Жената, която Йорго описвал често в своите хвалби се изтърсила на почивка с детенцето на Йорго. От къде да знае горката русокоса девойка, че това ще доведе почти до древно-гръцка драма и трагедия.
Тя имала невинното по нейно осмотрение, намерение - да запознае сина със бащата. Нищо повече!
Афродити се вдигнала на поход.
Обходила всички възможни квартири, хотели гостилници и ресторанти минала през крайбрежните кръчмици и капанчета и уговорила всички, които можала..
Нямало някой да не знае колко ядна и дива е майката на трите дъщери.
Станало точно като в Лизистрата!... Градчето се разделило на жени и мъже по случая с бащинството и неговото официално признаване, но тук повода бил не мира, а войната между миналото на един мъж и настоящето му на съпруг. Кое щяло да има превес?
Герхард както обичайно, бил в лека дистанция с големите катарзисни проблеми на гръцкият си приятел. Не виждал нищо лошо в това, сина да види истинският си баща, да го познава и да знае, къде живее, и от къде произхожда...На тази чиста, саксонска логика се противопоставяла южната нелогична страст и средиземноморска ревност, неприлягаща към никакви разумни мерки и теглилки. И в един хубав следобед щастливо зреещ към портокалово-наситен залез,
Йорго попаднал в центъра на гнева на своята благоверна, след като в няколко крайбрежни ресторантчета, зърнали впечатлявщата им група.
Начело заедно с русата, дългокрака германка и нейното хлапе, бил Герхард, който мъкнел някакви куфарчета и сакове, след тях, също така натоварен с пакети, вървял нашият приятел.
Отивали към малко едномоторно корабче паркирано най от края на кея...

Новината веднага тръгнала по въздуха и за нула време обиколила стръмните улички тераски и балкони и кацнала като лошо любопитно птиче на перваза на голямата синьо-бяла тента на афродитината къща...Като разбрала, люта и разгневена, Афродити се качила на малкото моторче, с което Йорго карал и разнасял мляко и плодове по магазинчетата и киоските...
Шумният пърпорещ мотор, чието ускорение, бясната раздавачка на справедлива мъст, напъвала с гняв, достоен за няследниците на Ахила или за вилнеещите богове на Илиада кривуличел опасно по ръба на шосето...Косите и се веели разчорлени, изхвърлени от подскоците по неравния камънак, профучавали покрай красивите рекламни табели, плакати и малките колички за сладолед и фрапе...Вдигала пушилка край нагиздените, мърляви и дремещи магаренца за туристически разходки, задминавала покрай излезлите на сянка чернобради, белокоси, старци и старици, с застинали безмълвно и беззъбо-лица.
Дежурно-блаженни в своите гримаси -същински маски от мистериите на „Трагедия и Драма”...Чувал се лая на кучетата, музика на бузуки и омешани фрагменти с радиоточката, излъчваща енергичните стари шлагери на Бони Ем.

С гръм и трясък Афродити пристига пред къщата на Герхард.
Звъни на вратата „на пожар”...удря силно с юмруци докато Ане Мари притеснена излиза да отвори.
Жорж е седнал и закусва на масата срещу верандата, дебела филия с масло и сладко от малини. До него има голяма чаша с прясно мляко и отворена кутия с пъзел, разпилян по пода и около чинията със закуска...
Афродити влиза завихрена, вижда идиличната, спокойна картина пита крещейки” къде е Герхард?”..

Ане Мари вдига рамене:

- Ich nicht verstehen!? Was wollen Sie?Bitte Ma'am!

Афродити изкрещява и тръшва портата след себе си. Яхва моторетката и звука на пърпоренето се понася като от някаква зловеща шевна машина, която тропосва по пътищата...Тя търси Йорго. Малко след това се прибира Герхард без да подозира силата на средиземноморската ревност. Няма и петнайсет минути и Афродити отново се появява! Този път е погнала Йорго с голям кухненски нож и пърпори след него, а той се набира обезумял по един трънлив хълм към белеещата в далечината вятърна мелница.
Най-неочаквано Афродита цъфва с моторетката пред къщата на австриеца. Слиза и отваря входната врата без никакво усилие. Просто никой не се е сетил да я заключи! Герхард на свой ред е подгонен от разярената Афродити и нейният огромен кухнески нож. След сложни обиколки през хола в кухнята към терасата Герхард се шмугва зад ошашавената и ококорена в пълен шок Ане Мари, мушка се в банята и се заключва там. Ане Мари и малкият петгодишен Жожо стоят зяпнали до масата с филиите и хляба...

- Ще ви заколя! И двамата! Мръсни, долни хубавци! Хитреци, измамни...Малакиас! Отрепки жалки!

- Ще ти съдера немският задник!- вика към вратата тя. Ритва ядно по касата...

- А на Йоргос ще му отрежа ушите и ще ги сготвя да си ги изяде сам!

Тя се върти като малко торнадо...

Ане Мари изхълцва ужасена и напълно сломена от позорното бягство на мъжа си, предпазливо се опитва да избута Жожо зад гърба си. Афродити изобщо не я забелязва и изтърчава покрай нея, мята се пак на моторчето и изчезва като вятър.
Цялото градче е притихнало и следи развръзката с безпокойно любопитство.
Добре знаят характера на лудата, йоргова жена и полицейският началник заедно с две патрулни коли, чака търпеливо, стиснал смешният си мегафон...
И него го е страх от Афродити.
Веднъж при спречкване със нея, тя му измъкнала служебния пистолет и го зашлевила...Още помнел унижението!
Няма равен на гнева на Ахила Пелеев, но на гнева на Афродити- още повече!
Самата Атина Палада може да завиди на огнения бяс на тая жена...
- Не жена, ами зъл демон!- диша не пресекулки и бърше потта си Йорго, скрит между камънаците на безопасно разстояние. Слънцето жули белите напечени до огън скали. Чува се скрибуцането на щурци сред високите, сухи треви, малки гущерчета притичват бързо като светкавички и оченцата им проблясват мигновено

Едно нежно прозрачно тритонче стои на припек и тежко издува и свива коремче.

Уилям ШЕКСПИР

Уилям ШЕКСПИР

 

Шекспир е нещо като пътеводна светлина за живота ми на творец…

За първи път се срещнах с негови творби проявявайки любопитство - кой е този Отело?

Страстен, войнствен мавър, женен за снежно- бяла, русокоса жена на име Дездемона, който е докаран до лудост, посредством дворцовите клюки и интриги. Символ на ревността като чувство, като крайност и проява на безпомощност... Помня , че питах майка ми, понеже тогава операта се репетираше, а аз с огромен интерес  гледах последната финална сцена с удушаването на горката Дездемона.
Солиста бе едър, леко възпълен, косата му - естествено къдрава. За да го превърнат в мавър, му слагаха специален крем-фон дьо тен, опитвайки да наподобяд тъмният цвят на кожата.

Дездемона умираше много убедително!                                                                       
Първо бе изненадана, после шокирана, след това уплашена и ужасена. Мисля, че солистката правеше този мизансцен, много мъчително и драматично. Верно е, че съм била около 12-13 годишна, но пак ми беше страшно интересно...В някакъв момент, Отело става неудържим -направо разярен!...Хвърля и блъска, клетата Дездемона и разпилените и коси, треперят и хвърчат на всички посоки. Тя плаче горчиво и го моли уплашена. Той също плаче, защото всъщност е жестоко влюбен в нея, а болката от въображаемата, и мнима изневяра, го кара да се чувства  не само измамен, но и отхвърлен от нея...И изобщо по всичко става ясно, че той не знае как, по друг начин да покаже страданието си и прави това само чрез единственият възможен, и близък на натурата му - като и причинява болка.                 
Незнам дали и в живота става така?!... Дали действително е мислел да я убие или просто, гнева му го довежда до там, да не може да удържа силата на своите емоции и тази на ръцете си, като в миг на умопомрачителен пик, и конццентрация от тази черна енергия, Отело удушава нещастната Дездемона. Горкото, крехко, тъничко вратленце!
Съвсем незначително  усилие,  е необходимо, за да бъде скършена сетната глътка въздух и живот в тази изнежена принцеса.
Двамата представляват чудна картина на контраста. Визуално е доста натрапчиво като видение и картина. Светлоока и русокоса белокожа, красавица и черен, голям и мрачен мъж. По това време мавър са казвали на всичко идещо от Африка, пустините, арабските страни. Нямало значение египтяни ли са, либийци, сарацини, нубийци или палестинци, иранци и персийци...всички са маври. Достатъчна е капката кафе в кръвта на източната или азиатска кожа.

 

Маврите стават нарицателно за непозната и плашеща инвазия на друговерство и различност, нахлуваща през северо-африканските брегове и настъпваща към Испания и Португалия.  Макар това да не са първите им опити към Евразия...

Битките на младата Изабела, дантелите на двореца Алахамбра, ориенталската причудливост както и големите открития на арабската култура в исторически план също носят  контраст.                                                                        
Това е цивилизационна среща на различни традиции и философии за света.                    Арабите носят тайнствена и покоряваща сила, излъчваща загадъчност и магична романтика. Дрехите им, които са щадящи от силното, пустинно слънце и горещините, прикриват отличителните белези на фигурите и лицата. Дори домовете им са затворени и обърнати навътре към себе си системи. Архитектура, чиято практичност и функциналност, цели спестяване на силите и енергиите. Повечето домове и сгради отвън, не се отличават с особена пищност и разхищение на украсата за разлика от тази, която може да се види във вътрешните помещения в дворчетата и прекрасните фонтани.Само джамиите и дворците, библиотеките или университетите имат изкусно декориране и скъпи материали във външните си фасади, орнаменти и конструктивни детайли. Арабите довеждат  Запада до напълно нови и различни  открития за света и неговото многообразие, но заедно с това, донасят и войнственото проявление на мюсюлманството. Именно в този момент вследствие на битките между християни и мюсюлмани Изабела създава догмите и характеристиките на една жестока и кръвожадна страна на католическата религия, а нейната наказателна и съдебна система, стига до невиждани крайности, садизъм  извращения. Една институция, която ще остави рана в сърцето на Европа, и която се нарича Инквизиция.
Рицарските походи, пътуването до Божи гроб, тамплиерството, масонството, трубадурите и странстващите романтици- певци, баладичните поети, имат своят принос  за героите от шекспировите пиеси. Вероятно за един елизабетински артист тези екзотични контрасти, носят куриозни преживявания за публиката и за обикновенните съвременници. Неговите хрумвания, характерите и живописното им поведение, и облекло, някои специални ефекти, включващи неочаквани обрати, кръвопролития, убийства, измами, изневери  и любов, обикновено, където не им е мястото и времето, показват онова мислене и онези личности, чийто бит и начин на живеене, прозира зад енергичните, неконтролируеми ситуации. Те всички са изпълнени с така нужното противоречие, което води до взимането на решения и приемането на последствията... Шекспир е несравним. Единствен за всички епохи.

В новото жилище в Центъра до Операта, където се преместихме, когато навърших единайсет, заварихме стари мебели и вещи от бабите на собствениците. Последните бяха две интересни персони, които успешно емигрирали малко преди девети септември в Швейцария. Разбира се, всичко имаше захабен и остарял фасон. Някои от нещата бяха с толкова повреди, че изглеждаха неспасяеми.
Аз и до днес съжалявам, за една цветна репродукция върху, импрегнирано, ленено платно -виенска направа. Отзад имаше щемпел на фирмата и ателието, което е произвеждало подобни щампи-копия, модерни явно в някакъв период, с много добро качество и с чудесна непокът- ната рамка. Репродукцията представляваше Отело и Дездемона, които се виждат и се влюбват  мигновено, на фона на ликуващите тълпи, дошли да посрещат мавъра, завърнал се от важна и победна битка. Всичко това се случва на една широка тераса с красиви, високи колони увити в гирлянди от цветя. От двете страни на гледащите се, право в очите - мъж и жена, стоят групичка от представителни, богато облечени, благороднички, придружаващи, младата хубавица и група от мъже, пристъпваща в бойно снаряжение зад военачалника си/Отело/.        В далечината се вижда море, спокоен,блещукащ залив-пристанище и големи кораби с платна. Задният план представляваше истински шедьовър на пейзажното майсторство. Нежни, ненатрапливи нюанси, които потъват постепенно, обагрени от прекрасно, следобедно осветеление, подсказвайки деликатно, очертанията на скалистата част и старинните дворци, крепости и сгради.

Картината стана собственост на една приятелка на мама - красавицата, Юлия.                          Тя я купи за четирдесет лева...Смешна сума! Минавала по случайност през нас, и попадайки на разпродажбата, обявена от собственика, мигом избрала картината и едно огледало с тоалетка.Аз бях толкова сърдита и ядосана, че не проговорих  на нашите цяла седмица.           Те се заинатиха: - За какво ми била, тая стара картина?!           

Щом затворех очи, виждах Отело и Дездемона. След като гледах операта и бях видяла изкушаващото платно, не ми остана друго за утеха освен томчетата на Шекспир, които  започнах да изчитам едно след друго. Слагах ги под учебника по география, който бе доста голям като формат.Това ми позволяваше да разтворя книгата, над нея, да поставя атласа, и тогава учебника.Така правейки се, че уча по география или биология, изяждах огромни парчета и откъси от драмите. Жадно ги поглъщах- първо трагедиите, после и комедиите, като с ненаситно удоволствие и нетърпение следях развитието и развръзката ...
Няма как да не се запита човек какъв ли е бил, как е живял, какво е имало в артистичният му бит. Едва ли е било лесно да говори и пише за нещата, които са го вълнували. Знам, че в тази епоха, е имало полиция, която следяла и цензурирала сюжета, действието, думите, както  и диалозите. Елизабет високо начетена и свръх-културна за епохата си кралица, добре е разбирала значението на театъра и драмата. Най-пряката и достъпна форма за забавление и за въздействие,  но и за влияние върху масите, и формиране на различни настроения и съждения. Тогавашната пропаганда  е била възможна, единствено чрез  подобни представления, пиеси и подобни текстове. Другото, което не било без значение, е как го приемала публиката, и в каква степен го е принуждавала с временните и непостоянни вкусове и критерии, да го формира и притиска в движение, докато трае цялостното му израстване...                                                   Бил ли е комерсиален в онзи злободневен смисъл на думата или съвсем други мотиви и влияния са го вдъхновявали?!
Шекспир от своя страна, е забулен с много въпросителни и неясноти.                                       Няма по-тайнствена личност в литературата...Какъв е бил като външност? ...Висок, слаб, хубав  или невзрачен?  Кой е бил в действителност, дали е вярно, че се е  укривал под друго име, ползвайки псевдоним, докато създава творбите си...Какво е харесвал и какво е търсел? Понеже се говори, че пробвал различни професии, от коняр в театъра, до земеделец, търговец и учител. Протестант или католик  е бил? Имал ли е, високо либидо и харизма, присъщо на ловък флиртаджия - покорител на жените?
Ранният му брак, образите, познанията му за жените и тяхната прелест, са неизчерпаеми и дълбоко проникновени...Имал ли е, бисексуални или хомосексуални наклонности, както с упорство се твърди на много места?! Също една малко популярна историята, с негов роднина, който участва в нещо като опит за покушение над кралицата, и разбира се, отива в тъмница заедно с другите участници, и след съответните разпити, и изтезания, е осъден на смърт.         В центъра на вниманието на службите от охраната на кралицата, попада и нашият поет, задено с другите членове и роднини на злополучният братовчед, който им довлича толкова неприятности, заедно с възможната угроза от попадане в затвора.                                               По-късно, отново ще има обтегнати отношения със закона, вече заради активното си занимание с лихварство. Нещо, което трудно свързвам с неговият образ, и наистина ме очудва, как би било възможно, мъжът написал най-красивите любовни сонети и нежните романтични описания на любовта  и любовното чувство...Бащата на Ромео и Жулиета, творба останала без аналог в литературата с примера си за непорочна и искрена вяра в любовта, и този, който безпощадно печели, от лихви срещу заем на пари, на хора с ниско потекло и възможности, изпаднали в беда по време на бедните, гладни години с лоши реколти и епидемии.                     Човека написал ... „Бурята”, ”Дванадесета нощ”, ”Сън в лятна нощ”,  „Комедия от грешки”, ”Укротяване на опърничавата” и „Зимна приказка”- се превръща в богат и преуспял земевладелец, проявяващ качества на безмилостен и корав бизнесмен, спекулиращ с цените на зърното от  жито и ечемик, в най-тежките и кризисни времена от лоши реколти.                     Той не се свени да печели и богатее на гърба на нищия и слабият, изпаднал в тежест и беда! И докато твърди: -„Обичай всички, доверявай се на малцина, не навреждай на никого” ...Ще се съгласим и с друга негова максима-”Всяко безумие има своята логика!”...Вероятно неговото  поведение също има своята логика. Поне така се опитват да оправдаят обратната страна на монетата, там, където фактите ни изненадват с неузнаваемият си образ...Като основен довод се изтъква невъзможността му да печели стабилно, и да се изхранва от литературният си труд, и създадените произведения, поради спецификата на законовите уредби от онези времена, когато не е съществувало авторско право и възможности за печалби от него. Било много лесно да си присвоиш чуждо име, да присвоиш авторство и дори чужд труд. Пиесите тогава не се издавали под друга форма, освен като брошури или фолия /сборници с повече от една пиеса/ ...Издателите не се интересували от този, който издава текстовете, а пишещите от своя страна, се налагали главно, чрез броя на поставените пиеси на сцена.                                  Пиесите се играели повече, само, ако публиката ги харесва!

Самият Шекспир също се интересувал само от броя на поставените си пиеси.

И както подчертава: ...„Времето върви различно за различните хора”.

За него обаче, то се измерва с думи като Вечност и Безкрай.Онова, което прави за своята епоха е цялостно преобразяване на английският език, литература  и култура. Няма друга личност, която да упражнява такъв генерален обрат и да привнася толкова впечатляваща промяна.

На мен примерно ми е интересно какъв е бил по характер? Какви привички и навици е имал...Някакви странности?!...Освен тези, за които научаваме от историците.

Как е живял със съпругата си Ан, която била по-голяма на възраст от него!? Верни ли са слуховете за неговият пламенен характер, който се проявил в ранното му мъжко, съзряване избухнало, изненадващо за околните,  и за близките му, чрез твърде ранната връзка и любов, довела до първото му дете. Какво ги привлича за да се появят другите им деца- близнаците, след като се носят слухове, за охлаждане и  рязка промяна в отношенията им като съпрузи, още в началните години на брака? Последвалите изпитания...

Смъртта на единственият му син, който умира на единайсет години...

Какво ли е почувствал и как го е преживял? Надмогнал ли го е изобщо, дали е написал някой ред, някъде в прекрасните си пиеси?

Къде бихме открили лицето на това момченце или образите на двете му дъщери!

Защото съм абсолютно убедена, че части от неговите собствени мисли, чувства и житейски преживелици дишат в разказите между строфите. Там някъде, между другите герои и персонажи, вероятно е неговото лице, и неговият истински живот. Дали е верна, онази сантиментална история, свързана с леглото, което Ан донася като зестра в новият им дом на младоженци? Същото легло-реликва, останало от бабата и, в което са брачни партньори, тайни любовници и отчуждени съпрузи...Същото това стогодишно легло, в което се раждат децата им, а накрая, пак в него, той умира...

Духът, прахосан в пустош от позор

е лъст във действие, а дотогава
лъстта е грях, убийство и затвор,
бяс, грубост, крайност, лудост и забрава.

Щом вкусена, и начаса презряна,

омразна страшно, дирена преди,
омразна като кука от стомана,
заложена, ловеца да влуди.

Да го влуди и в лов, и в притежание,
отпред, подир, отвътре и отвън,
блаженство първо, а подир страдание,
преди наслада, а подире сън.

Светът това го знае, но света

със радост пада в ада на лъстта.

***********   ***********

Зова смъртта. До гърлото съм сит
заслугата да виждам просекиня,
и глупостта - в костюм със бисер шит,
и честността - удавена във тиня,
и простият език - немил-недраг,
и пъченето - признак за наука,
и чистото моминство - във бардак,
и почестите - пръскани наслука,
и нрава строг - покварен от властта,
и гордото достойнство - на заплата,
и творчеството - с вързани уста,
и правдата - във служба на лъжата.
Охотно с тази смрад се бих простил,
но как да те оставя, друже мил?

 

У.Шекспир/из „Сонети”/

Чимек

Никога не прегръщайте плачеща монголка.

Лицата им са като каменни маски.Рядко можете да видите тези изсечени от суровата природа лица изкривени от някакви прекалени емоции или в плен на страсти и чувства оставящи някакъв отпечатък върху този неподатлив на това материал-монголското лице.

Монголите са въздържани хора.Макар нищо човешко да не им е чуждо няма да видите ревящи, разкривени грозно и гротескно лица или широко отворени усти и ухилени лица.

Те се усмихват ведро и добродушно, когато са много радостни.Кимат на често с глави в знак на одобрение, вдигат вежди многозначително или се учудват шумно, цъкайки и щракайки с език.Това са общоприети  оценки за добър тон. Жените имат меки едва доловими застинали усмивки, но когато са заедно, и си говорят някакви много тайни и лични неща, и разговора има интимен характер повече от колкото е редно, те се смеят с хубав ромонлив смях, звънливо и свежо. Снишават глави между раменете, закриват устата си с шепи и шушукат нещо приведени една към друга.Усмивката с открити зъби все така се смята за нещо неприлично...Като, че е по-нормално да те видят гола до кръста, отколкото ухилена от едното ухо до другото...Помня как поразено ни гледаше Чимек за пръв път, когато си разказвахме вицове и се смеехме неудържимо...Тя смутено и срамежливо мълчеше, и някак междудругото се обърна към мен и каза: „Вие има много хубав зъб!”...

Веднъж се улових как я гледам съсредоточено докато пътуваме заедно в автобус 280.          Често се засичахме сутрин на път за училище. Качвахме се и стояхме една до друга.               Виждах как и другите пътуващи в автобуса я разглеждат жадно с любопитни и безсрамни погледи. Разбирах, че това особено и не много разумно любопитство вероятно беше неприятно и досадно за нея...Но е то как аз самата се поддавах на същият идиотски импулс и зяпах лицето и като малоумна.Това нейно лице, което трудно разгадавах, и което неудържимо ме привличаше с достойнството и тайнствената си различност...Широко лице, с широки скули, голямо, едва-едва изпъкнало чело, добре оформена кръгла брадичка, малки розови устнички, къдрави и завити като игриви запетайки, които винаги стоят леко полу-усмихнати. Изумявах се на това постоянно спокойствие на чертите и винаги постоянната позитивна маска...Беше като статуйка на Буда, знам ли, нещо такова, керамично,бяло, лъскаво, с леко жълтеникаво-кафяв отенък и руменина на бузите...Най-интересното място бе прехода от челото към носа. На практика, лицето и нямаше онази специално изпъкнала костица-възвишение за носа, тази, която образува корена на носа.Следваше нещо като странна извивка и тази извивка преливаше в малък носен хрущял и мънички нежни ноздри...Най удивителното нещо обаче бяха очите и, лъскави, топло кафяви, изрязани, тесни, с едва доловима бадемовидна форма. Косата и имаше  особенна плътност и наситен, черно-кафяв цвят. На светлината косъмът и леко синееше. Сплиташе дългата си коса на две дебели плитки.Носеше шапки много рядко.  

Чимек ме поглежда сякаш разбира,че се взирам в нея...Отклонявам поглед с неудобство и се чудя на къде да погледна и каквода измисля...каква съм глупачка, така да я зяпам като невиждала! Тя ми се усмихва с нейната дежурна монголска приветливост...пита ме, дали ми липсва морето?!...Въздишам тежко и кимам...” да, липсва ми, проклетото море!”...Само то ме успокоява и прави добра и спокойна...Този грозен град, наречен столица, ми действа на нервите и буквално ме подлудява...Всъщност тук всички са луди! Тя кима енергично в знак на отрицание...”Ооо!Не! София много красив!”

Кимам уж, че се съгласявам...Какво ли ти разбира главата?! Малка, глупава монголка!

Слизаме и вървим заедно към сградата на Академията.Чимек ми разказва на нейният развален български с объркани глаголни времена и смешни прилагателни, че в Монголия няма нищо...Само един голям град на име Улан Батор и всичко е малки селца в степта и полетата. Хората имат главно стада, овце и коне, кози и патици, и живеят в юрти...Апартаменти има само в столицата.Това силно ме шокира...Мислех, че са построили магистрали, пътища, че са си направили градски транспорт и вообще имат някакъв цивилизационен напредък...Но не,не било така! Те си живеят както в миналият и по-миналият век. С единия крак в предишното столетие, с другия в новите времена...

Да,наверно София за нея е като Ню Йорк за мен...Напълно различна планета с друг невиждан и луксозен живот. Светлини, реклами, лукс, електричество, вода, автомобили...рядко ще видиш коне или магарета...А аз лудата си помислих,че тя нищо не разбира...по-скоро аз съм тази, която нищо не разбира...горкото момиче...

На другият ден се връщам по-рано от лекции,отварям вратата и заварвам Чимек да плаче... така както никога не бихте видяли някоя монголка да плаче...Силно с ридания, с възклицания, хистерично, удряйки ядно възглавницата. Отдавна не бях виждала така разстроен и съсипан човек. Изумена съм и стресната.Чудя се какво да направя, и как да реагирам. Тя явно е неприятно изненадана, защото бързо притичва до банята и хлопва паянтовата и врата шумно...разбирам, че и се иска да изляза. Ако бях една германка или дори чехкиня щях деликатно да изляза и да я оставя да си страда уединено..но не, аз бях глупава, балканска идиотка, българка, която е „на всяка манджа мерудия” и иска да помогне на всяка цена...        При това без някой да го е поискал от мен. Единственото, което ми хрумва е да направя чай от мента. После сипвам от неприкосновените запаси на Тити в две порцеланови чашчици по едно пръстче водка...Запалвам цигара и стоя до прозореца...Следобеда е приятен и хубав.                 Бихме могли да излезем и да се разходим. Чимек излиза и някак неловко сяда на края на леглото си. Лицето и е зачервено и подпухнало...Отивам до нея и и предлагам чашата с водка. Питам я иска ли чай, понеже съм направила. Тя се изправя, извръща глава да не я гледам и без да издава звук кима с отрицание...Започва да сгъва някакъв шал с гръб към мен. Личи си, че се въздържа да плаче, но риданията са по силни от нея и я завладяват постепенно на талази. Тя излиза в коридорчето, където стои гардероба с дрехи. Знам, че сега ще се прави, че прибира и подрежда...Излизам, затварям врата на гардероба и я прегръщам рязко изведнъж!              Чимек е като уловена в мрежи на ловец. Все едно съм уловила бягаща кошута. Опъва се и се опитва да се измъкна. Аз я прегръщам плътно и я гушвам.Тя изведнъж се отпуска, затоплена от моята внезапна вълна на съчувствие...Сълзите и парят горещи и капят на врата ми...

-Чимек миличка, какво е станало!Кого жалиш мила?...

 Чимек хълца, и заеквайки ми казва:

- Най-добра, моя приятелка, умряла...вчера погребали, аз сега разбрала!

- Ооо,скъпа!Съжалявам!Много съжалявам!Много близки ли бяхте?!

- Тя на мен като сестра...от дете заедно!Аз много обича!

Галя твърдата и дебела коса...

Шшшш!-шепна в ухото и като на малко момиченце ..

Спокойно,миличка знам, че ти е тежко! Поплачи си скъпа,изпрати я...

Колко жалко, че не си я видяла за последно....

Сядаме на масата.Сипвам още водка и запалвам цигара.Чимек захлупва глава върху лактите си...Аз мълча и пуша цигарата си...Колко е живот?Едно нищо!..Отидеш някъде на далеко и сякаш вече те няма. Горката Чимек! Трябва да е ужасно, да си толкова далеч, никой да не разбира езика и сълзите ти...На място, което има толкова малко автомобили да умреш от катастрофа! Ама,че работа! Издухвам пушека бавно...до тук с монголската твърдост, явно и те плачат и тъжат...

Привечер Чимек се облече, каза ми тихичко „чао!”...беше пресипнала от рев...

- Чимек,мила да не ти е лошо? питам аз разтревожено...Тя кима пак отрицателно, с явно нежелание да говори, шепне сипкаво: - Отива при Байса!

„Добре!” кимам съчувствено аз...Тя затваря вратата тихо след себе си...Знам,че ме мрази, защото я видях да страда...Как можах! Нараних монголската и гордост...

Да, наистина...Никога не прегръщайте плачеща монголка.

 

Вяра, Надежда и Любов

Вяра, Надежда и Любов

  / които живеят в моя блок ...или за депресията и веселите хора /

 

Битието диктува съзнанието...а депресивните настройки имат стар генезис по тия географски ширини...и нямат общо със социалистическият реализъм...

 

Да се чувстваш нещастен не е диагноза все още, но виж постоянният позитивизъм и ухилената физиономия от сутрин до здрач са сериозни признаци според психиатрите.

Аз лично не познавам тъжен собственик на яхта и нощно заведение.

Може някой, който върти верига с проститутки и му се налага заради кризата да прави намаление на секс-услугите да чувства известно напрежение...или друг, който са му завели дело за незаконните палати, но това са по-скоро изключения от правилото...
Останалите се осланяме на здравословен махмурлук, псуване от сутрин до здрач и скандали с половинката щото и двамата обикновено са с 2лв в джоба /това трябва да е някъде към долар и нещо/...а сметките са увиснали като коледна украса на шкафчето, все хубави и неплатени, и единственото обещание за напред, е бъдещата перспектива за безработица!

Може да се прибави за звуков ефект, едно-две, ревящи деца по възможност болни и сополиви, които искат и те пари за нещо...

И просто се гмурваш в мръсотията навънка покрай катурнатите кофи за смет право в натъпкания, вонящ на лук и салам трамвай, където други такива като тебе с оцъклени лица на крави, пътуващи към кланицата, се бутате и тикате около половин час ...

А като слезеш на спирката ти се ще да си направиш ритуално самозапалване...

И айде на работа! /това обикновено е някоя работа дето няма общо с висшето ти образование с извънредно висок ценз, която си учил да речем пет-шест години/...

Щото, ей, тъй на!... /повечето не ебават нито за Юнг, нито за Кафка, нито за Рахманинов, Гинзбър или Буковски/

Та на работата, шефа ти е някой пълен гъз! Смрадливец от класа, дето се оплаква повече от тебе, и не можеш да вземеш думата от него /все важни неща, икономическата криза, купувал земи и апартаменти, хотелите му не вървели, магазините му фалирали, ресторанта му празен, данъците му/... с една дума - Отивай се гръмни някъде!
Но, по-тихо, да не разстроиш секретарката! Пак наше момиче от онези дето четат Паулу Куелю/...Бих и препоръчала Зюскин, но нали чистачките нямат право много да говорят все така се получава...
Ето как назряват революциите...масови кланета и терор!
Когато депресията расте средно-статистически на глава на населението
/то и хапчета не може да се пият вече, че всичко поскъпна!/
Депресията така расте и пораства, така ври и кипи и ферментира, че скоро тука по Балканите ще се превърнем в едно царство на зомбита и вампири - Анибал Лектър, рамо до рамо, с оня изрод дето си изпоизкла децата и после запали останалите си роднини...Това е то!

Хората търсят яйца от свободни кокошки да ядат, а ние тука помежду си се изяждаме!

Като загубиш Вярата, Надеждата и тя се поболява за да изчезне Любовта...

Но наближава Коледа и ще има много прасета за колене, много кървавица за правене,

и много вино и ракия за изпиване така, че депресията се отлага за по-късно...
Ха, Наздраве!  И на Вас заклетите оптимисти, какво пиете бе хора?!
От къде намирате сили и енергия?

Имах една позната-казваше се Надежда.

Почина си съвсем сама в апартамента, който дойдоха да разбиват от полицията.
Никой не я потърсил два месеца!

Друга една съседка, която живееше на третия етаж - Вяра, загуби всякаква вяра след като съпругът и синът и починаха...Но вярата си е вяра, тя все още вярва, че са живи и често си говори с тях. И по-добре така, по-добре въображаеми събеседници и без това, когато я срещнат не и казват даже “Добър ден!”

Така или иначе Вяра-та ни е жив мъртвец...
Остана Любов, която дълги години работеше като акушерка. Много хубава и белокоса, мила старица...Но преди година, след като установи, че любов е нещо само символично и само в името и, тя някак се измени, претърпявайки бавна метаморфоза.
Децата и, не идваха да видят, и да се погрижат за нея. Не идваха дни на ред...
Какво става с една Любов когато нямат нужда от нея?
И така, в един хубав ранен пролетен ден - Любов получи удар, който засегна мозъка и.
Удара беше от прекомерна доза самота, от непоносима доза ненужност, и от хроничната липса на обич. Всички я чакаха да умре, за да и вземат апартамента...Лошото е, че май и тя го знаеше. Любов се разболя от алцхаймлер.

И да, ще кажете:- Ужас! Да, ужасно е! Ужасно е, да те забравят и да нямат нужда от теб.

Но понякога, Бог е милостив и ти изпраща болест, от която ставаш безмозъчен идиот и преставаш да се тревожиш и страдаш. Преставаш да разбираш, да проумяваш, да разпознаваш и да разсъждаваш. Сега Любов е непрестанно усмихната и се радва, когато някой и занесе кисело мляко и хляб. Мисли си, че е 25 годишна, децата и - момче и момиче са малки, и си играят в детската стая. Съпругът и скоро ще се върне от командировка /той е военен и често пътува/...Тя има нова рокля /първият овехтял пенюар, който е намерила, метнат на закачалката/ и очаква гости...Много гости и приятели за една следобедно-вечерна трапеза.
На масата, една огромна топка от смачкани вестници, е въображаемата, сметанова торта. Няколко парчета мухлясал, зеленясал хляб, натрошени бисквити по омазнени хартиени подложки...Подложките са ярко жълти и червени, останали, незнайно как, от един помен. Сигурно някой и е носил, жито, кекс или бонбони от задушница...
По тях още има мазни петна. И се вижда,че са ползвани повече от веднъж-дваж...
На кого ли му пука?! Приличат на чиниите от официалният и сервиз за гости.          

Къде ли е той? Къде ли го е сложила...? А и не остана време...всички скоро ще дойдат...нали?

Слънцето припича приятно, прозореца зее отворен, отвън се чуват трамваи...гълъби кацат на перваза...И Любов се смее с почернелите си зъби, изпитото си старческо лице, с ужасни морави сенки под очите - усмивката и е страшна като зейнала пропаст...!

Обичам те!-  ми казва тя, и ме прегръща - Ти коя си?

Аз вече съм такова - Съвсем “такова”...На дванайсет съм , ще ходя на летен лагер в “таковата”... Думите отдавна са станали на “таковата”...пък и на кого ли са притрябвали

на място, което е “таковата”.