Тайната на живота

***

Няма нужда от гръмки изказвания.

Криза на кризите. Отчуждение.

Фатализъм. Няма идоли. Няма доверие.

Катурнати всички стени. Няма истини, няма лъжа.

Разкрива се нищета. Показват ни пуста земя -

тихо безплодие в  самота.

Няма гняв нито ярост

Все тая...квадрата е стъпил.

Топчето се търкаля

Реката пресъхна. Тревата изгаря.

Птиците идват за малко,

отнасят облаците към някоя гара.

Пътя обрасъл със счупен семафор...

Тука не спира даже и влака.

Влачим безмислено старите тежести.

Носим утехата чак до завоя.

Сядам на пейката кротко въздишам.

Гледам отгоре пчелите да спират

точно в средата на бялото цвете -

те го намират, смисълът на вселените...

Мироносците Божии, медоносни Светии

Трудно живеят ...

Колко неща сме направили,

че да можем сега, да се възгордеем...?

Окото да зърне, ръка да поглади

в главата на умния, слова от безумие ,

сърцето е сляпо да види, как ходи

Исус по водите

Вече не бързам, не виждам и смисъл

Толкова къса е нишката на копнежите.

Днес е опъната утре е скъсана...

само насладата в ходилата ми

стъпили в мекото на тревата

остава...някъде в края, зад старата порта

изтича и свършва, тайната на живота

между двете дъски разковани,

в процеп

от друга реалност... 

Вяра

***

 

 

Свят неописан, красив и  безкраен.

Буен и цветен. Опасен, отчаян...

Ние, които във него живеем,

насред комини и добив на злато,

измерваме силата  на успеха

в барели и фиксинги, найлон и пластмаса.

нашата истина за прогреса, минава

в нефтена ревност, химия и отрова.

Гледам безкрая на пъстрия бръмбар,

който  живее  в пенливия люляк,

няма съмнение, друг като този, едва ли,

едва ли, ще има еднакъв  по хубост

и по характер...

Само една е тази украса.

Взирам се в розите -

кратка изява на нежност в градината.

Изящна идея. Толкова смъртна, колкото съвършенна

Пия от въздуха, тревна прохлада.

Милиони съцветия 

сега се отварят...

Ако можеш да чуеш, как се молят и  пеят

Как се взират в небето

без да чакат награда за своята Вяра

ще си пръв християнин


в църквата

на Земята.

 

Обречени

 

Без правила и граници

И все пак ...

не прекрачваме онези прагове, които не харесваме.

Твърде опасни, високи, разнебитени

или висящи в нищото на някаква фантазия.

Невидимите догми на собственото ни възпиране,

невидимите и неясни работи...

Не се привличаме.

Живеем  дребно, просто, свито.

Отчаяна от нас дори е Скуката.

И Меланхолията ни отбягва.

Едни спокойни хора,  мънички човечета.

Изчистени от драмите,

 световните противоречия.

Безгласно-ясни

 същества

обречени.