Еврейското гробище

Еврейското гробище

Това бе странно място в девети бецирк. Намираше се в двора на на сграда, която всъщност представляваше луксозен старчески дом. Беше невероятно лъскаво и модерно вътре във фоайето.Сестрите бяха облечени чисто с приятни бели панталони, спортно сабо, нещо като спортни ризи на ситно каре, и отгоре къси като пардесю, бели престилбки с рязан  ръкав. Но въпреки еър-кондишъните издухващи приятна прохлада, въпреки машините за кафе-експресо и минерална вода, големите,стъклени хладилни шкафове целите във пъстри светлини като излитащи в космоса ракети и нанизаните вътре на редици зелени и червени ябълки,банани, портокали, ягоди, ананаси...какви ли не, плодове, човек усещаше една специфична и внезапна миризма. Миризма примесила в себе си силно натрапчив дезинфектант и химикалната му острота със особена нотка на нещо старческо и кисел мухъл...В коридора имаше няколко стойки със закачени системи и банки с глюкоза, и други медикаменти за венозно вливане. На рецепцията имаше възрастна дама с прошарена коса, медицинска касинка на главата с червено кръстче и старовремска бяла престилка. На върха на носа и бяха кацнали очила-половинки, като резенчета от лимон.

Тя слюнчеше пръста си и отгръщаше шумно някаква огромна книга, в която с вдигнати вежди търсеше нещо ситно изписано в тънките графи с цифри и имена...От края на коридора се чуваше нещо като лай и това беше лошият немски на чистачката - сантирка, която съвсем обичайно за такива места беше чужденка.Тя издаваше високи команди като на куче овчарка при дресировка на полигон. Зад нея с нещо като проходилка се тътреше кльощава бабичка в широка бяла нощница и с тъничко гласче нареждаше нещо и се влачеше с полуизхлузен чехъл, цялата обляна в сълзи...В този момент сестрата от рецепцията рязко се извърна и се взря във нас с присвити очи. Изглежда, че не виждаше добре, а и светлината зад гърбовете ни в полу-тъмното фоайе я караше да се напряга за да различи лицата ни.Стояхме срещу нея в контра-ажур изрязани като силуети на неясни пришълци и за това пристъпихме и двамата енергично напред, за да види тя по-добре  и по-ясно физиономиите ни. Тя ни измери с бърз проучващ поглед отгоре –надолу. Не беше много учива и дори не се усмихна. Ни най-малък белег дори на сервилна, кратка усмивчица не забелязахме...Ричи се сниши към мен и каза:

-Фелдфеббел! Не желая никога да попадам тук...Ако стигна до това положение съм казал на сестра ти - Предпочитам евтаназия!

Мили Боже, Рихард!...За Бога! Не говори така! Тя никога няма да те изостави сам!

Той мълчеше и гледаше с невиждащ поглед...каза някак тихо и примирено:

- Знам. Тя няма да го направи...и замълча. Вървяхме по дълъг остъклен коридор, който всъщност беше тераса.От фоайето директно срещу вратата имаше друга врата, където се вмъкваше този коридор. В края на коридора една полукръгла, сецесионска порта се отваряше и от нея почваше малко каменно стълбище...Стълбището гледаше към сенчест вътрешен двор ограден с каменни стени, обрасли гъсто с пълзяща растителност и зелени мъхове. Имаше няколко стари, кестенови  дървета, които хвърляха тайнствена, пъстра сянка. Долу се виждаха занемарени подивели рози, люляци, бурени, храсталаци, и едролист пълзящ навсякъде бръшлян...Помежду зеленината се издигаха малки и по-големи каменни плочи. Най-старите бяха най-красиви. С причудливи, декоративни плетки и украси, и почернели от пръстта и влагата изрязани букви. Някои от надписите бяха на немски, други на латински, но повечето бяха на иврит, виждаше се давидовата звездичка, но не навсякъде.

Имаше и полегати плочи, легнали върху самата земя, върху, които в единият край се виждаха малки редички от камъни и камъчета подредени в рамка или натрупани едно върху друго на купчинка...Рихард беша много мълчалив и извади една цигара. Запали я и огледа мястото.   Пое си шумно въздух и го издуха през носа си.

Не разбирах как така едно гробище може да се намира в градината на старчески дом. Комбинацията беше не просто несъвместима, но и неуместна...Ричи ми обясни, че това било най-старото еврейско гробище и по закон нямат право да го местят и закачат. Земята била закупена и официално отбелязана в градския кадастър. Освен това някои от плочите били исторически и архитектурни ценности...

- Добре тогава, но защо никой не ги реставрира, почисти и въстанови?...

- Нали идват посетители или родственици на семействата, които имат тука гроб?

Не можех да разбера и защо градината е така изоставена и занемарена, могат поне да окастрят клоните, да изчистят бурените, и да оскубят треволяците, които цепят през плочите...Скоро надписите им съвсем няма да могат да се четат!...Никой не го било грижа, а от старческият дом не били големи ентусиасти от съвместното съседство точно с еврейски гробищен комплекс...

И защо? Какво им пречи това красиво, тихо и тъжно място? Да не би, бабичките в този дом да са нацистки?

Ричи се засмя:

- Не, те не са, но все някъде в общината има и нацисти...

- Ти сериозно ли?

- Не знам...каза той, безучастно и вдигна рамене издухвайки дим...Има ли значение?

-Така или иначе все по-малко хора идват да видят гробището.

После ми показа две от плочите и каза, че били още от времето на Шуберт. Знаех, че дори и да не е вярно използването на това сравнение - „Shuberts time”за него вече означаваше нещо много важно и ценно...По-късно разбрах, че действително Шубертс-тайм е много активен отрязък, от който има пренасищане с предмети и арте-факти...А Ричи таеше и особен сантимент към това време, защото старата му фабрикантска къща на бивш милионер е била обзаведена с мебели и предмети изцяло от това време.

Мястото го привличаше по някакъв неуловим и нелогичен начин. Но той не искаше да си го признае. Беше близо до смъртта. Осъзнаваше го. И това го правеше напрегнат. Все още твърде много му се живееше...Той обичаше живота макар напоследък живота да не му отвръщаше със същата сила.Гледаше мястото на предците си и се опитваше да проумее ненужността и самотата им. Чудеше се дали и той някога ще липсва на някого...Толкова силно.