За любовта

За любовта

 

В гимназията бях нещастна. Имах очила с диоптри и бях силно късогледа.

Притеснявах се за всичко и от всичко. Имах лошо мнение за себе си и сериозно вярвах, че не заслужавам да ми се обръща внимание. Понякога се държах много смело и предизвикателно, но това идваше по-скоро от самота и желанието да предизвикам нещо стихийно и лошо точно такова, каквото навярно заслужавам.

Не можех да си представя, че някой изобщо ме харесва или одобрява. Винаги сядах отзад, защото не желаех да бия на очи. Учех усърдно, понеже не исках да предизвиквам ничие внимание.”Лошите” обикновено винаги привличат погледи върху себе си, а добрите ученици не го правят - те просто са скучни.
Четях много, постоянно, ненаситно-денонощно. Главата ми беше пълна с фантазии и фикции...Пишех, рисувах и се усамотявах .Умеех да общувам добре с вътрешните си гласове и моите собствени диалози и монолози ми бяха напълно и изцяло само-достатъчни. Класически, комплексиран - “Зубър” и “Цайс”, както ме бяха заклеймили в осми клас. В девети си пусках дълга коса. Харесвах си някои от момчетата, но това беше само на ум. Започнах да нося контактни лещи. Опитвах се да си слагам грим, не, че ми се отдаваше много, но намирах, че няма нищо лошо ако имаш малко грим на лицето, и леко-розово червило на устните. В десети клас реших, че съм твърде дебела. Подложих се на драстична диета и рязко свалих килограми. Вталих се и започнах да нося впити дънки, пушех ментолови цигари, пробих си ушите и си пуснах си много дълга коса. Някъде тогава пробвах да се целувам с момче.

 Новото ми “аз” беше малко шокиращо...Някак трудно да го възприемах като част от същността ми. В училище деляха децата на “готини” и “смотани”. А аз за нищо на света не исках да съм във втората група. От друга страна се чувствах като някакъв предател, все едно изневерявах на очилатата, закръглена зубрачка, която се облича с черни, широки и безформени дрехи. Но чувството, че някой те харесва и изпитва желание да те целува и прегръща беше напълно ново и непознато за мен. За това играех новата си роля на нахакана, самоуверена и леко дръпната пушачка-многознайка. Бях чела и зубрила достатъчно дълго така, че имах натрупване и какво да казвам...но сърцевината не беше в книгите, а в дългите часове на самоопознаване, самоконтролиране, анализи и размишления.

Девствена във физическият и всеки друг смисъл.

Ужасявах се, че някой би могъл да го разбере, сякаш това не личеше...Имах приятел, с който само се целувахме, но никога не стигахме по-далеч...
Веднъж, когато срамежливо си поиска аз твърдо му отказах...Той само се усмихна и побърза да ме успокои, че никога не би минал границата ако сама не го искам и не съм готова. Но истината беше, че не го харесвах и желаех толкова силно, че да се самозабравя...Или не толкова, колкото той ме харесваше. Аз изстивах колкото повече време отминаваше...А той се разгаряше и започваше да се влюбва. Веднъж ми каза, че ме обича и не може без мен...Беше искрен.
Това бе сигурен знак, че е време да прекратя. Така или иначе не можех да отговоря на очакванията му. Не бях готова и не го исках. Ставаше твърде опасно и дълбоко,а аз вече знаех, че не е това човека, с който да навляза в океана на физическите страсти...Казах му.
Казах му го на един купон, където отидохме заедно, но си тръгнахме поотделно. Той не каза нищо, не направи нищо и не ми реагира. Вечерта го гледах как стои в един ъгъл взел бутилка с водка в ръце и упорито, мълчаливо и методично се напиваше...Аз си тръгнах с две приятелки. Изпратиха ме до такситата.

 В къщи взех душ и легнах да спя.

На другия ден ми казаха, че си е прерязал вените и са го закарали с линейка в спешното. На косъм...! Без малко да успее! Извадил късмет, защото го намерили много бързо...или просто не му е било писано...Както и да е.

Не бях сигурна, но понякога ме пробождаше през сърцето мисълта, че може да го е направил заради мен . Никога повече не ме погледна в очите, не ми проговори и не даде вид, че ме забелязва изобщо...Упорито ме избягваше. Аз него също.
Но веднъж след години в една приятна привечер на спирката след кандидат-студентските изпити той изникна от някъде до мен. Застана тихо от лявата ми страна, облегна се на пилона на спирката и се втренчи в мен. Чакането ми се стори цяла вечност. Чувствах погледа му като някакъв топлинен лъч забоден в мен. Малко преди да се кача на пристигналия тролей се извърнах за частица от минутата и погледнах крадешком през рамо...Зърнах го бързо, страхливо и гузно...Той ме гледаше и плачеше...качих се и седнах до прозореца като се опитвах да не го виждам. Но последното, което ми се запечата, беше как се стовари на пейката, и приведен, захлупи лицето си с шепи...