Първородния грях и годината на Змията

Първородния грях и годината на Змията

Човека е дълбоко уязвимо и неуверено същество в дъното на природата си.

Той изпитва неистова нужда от обич.Всеки миг от физическото и сетивното му развитие се влияе от дълбоката му потребност за обич. От първият ден на своето раждане той изпитва нужда да бъде прегръщан, милван и топлен...Да бъде обичан и по-късно да обича.           Защото обичта, пробужда обич...

Бог,създал Адам за да го обича.

Но историята, която се случила по-късно, ме навежда на обърканото чувство,че нещата не се получили както трябва. Явно Бог не е умеел да покаже както трябва или да научи своето създание какво наистина е обичта...Адам от своя страна пък не е знаел как и какво се очаква от него. Явно така е дошла и идеята да бъде сътворена Ева, от едно ребро на Адам.

На практика те били от една плът,от едно тяло или всъщност роднини - брат и сестра. Все пак имали един Баща - Върховният Небесен Отец!...От тук вече всичко последвало има леко смахнат и перверзен смисъл.То е толкова неочаквано, колкото и предвидимо.

Как е възможно да се очаква,че едни напълно неуки и невинни като тела и сетива нови създания, ще имат нужната ценностна ситема и дори морал/каква дума!/...?

Как да очакваш от едни на практика бебета в умствено и емоционално отношение, да имат зрялост и познание за неподозираните истини и явления на живота...

Змията била едно от най-старите създания. Тя оцеляла като по чудо - някак между капките, когато Той правил своята селекция от твари, достойни да населяват Райската градина. Възможно ли е да очакваш тази старица, тази направо древна персона, да прояви милост и добрина към твоите малки човешки деца?! Милост, каквато тя, отдавна е забравила в старанието си да оцелее. Нима е възможно да се очаква от нея друго нещо освен скептицизъм, ирония и прагматична циничност...А Адам и Ева като едни малки и непослушни деца били точно толкова палави и любопитни. На тях всичко им предстояло и всичко било съвсем ново.

Трябва ли, да се сърдиш на детето си, че е отворило прозореца, и наднича опасно през перваза?...Не трябва ли, бащата да се сети, че може да стане нещо застрашаващо?...

Нали точно той е големият, важният, по-знаещият и по-мъдър, този, който направялява и дава пример...Наместо това той се задоволил с предупреждения и забрани. И змията се намесила и направила фаталното. Тук е спорно, дали точно така е станало, възможно е любопитството на непросветените да е било в повече. Защото винаги, когато се каже за дадено нещо „не прави това или не опитвай онова!”, точно това, като, че се загнездва у вас дълбоко, и почва да рови, и чопли съзнанието и мисълта ви, докато не изяде и последният остатък от колебание...

 

 

Така станало, та Адам опознал от близо Ева.

И в това нямаше да има нищо лошо ако бяха два славея или два синигера, или два слона, два тигъра или два пауна..Но не, те били човешките деца на Бог и всъщност били брат и сестра, плът от плътта и кал от калта. Вероятно това разтърсило, разгневило и потресло техният всемогъщ баща. Вместо да го обичат и почитат, те правели всичко глупаво и забранено до степен на кръвосмешение.

Ето какво всъщност било грехопадението...Грандиозен провал на идеята!Катастрофално-трагична история с ужасно, мъчителен финал, който дори всемогъщият Отец не предвидил.
Горката Змия, тогава била прокълната да се влачи и гърчи безпомощна, да бъде мразена и отбягвана, да бъде отровна и ужасяваща та никога да не може да каже това, което иска, и вечно съскайки и пелтечейки да се опитва да казва нещо и говори...От нейното омайно и вцепеняващо присъствие, от сладкодумието и убедителността и, не останало нищо друго освен отровителска „хипнотичност”...Как да харесваш някой, който не говори, а съска и винаги може да те отрови и да вземе живота ти. Но въпреки всичко Змията помнела. Тя имала дълга и стара памет. Тя знаела толкова неща, че вероятно трябвало да и раздвоят езика за да млъкне един път завинаги!
Имала много спомени и познания, много прозрения за дните, които изминали преди сътворението...Освен това била единствен, достоверен източник на информация и жив свидетел на провала на едно съзидание в една добра идея, също и на най-грозният скандал в началото на света, компрометирал „авторитета” на Бащата и „Чистотата” на Райската градина...

После иди, че обвинявай ябълката и  плодовете и!...Хубава, та чак гибелно-желана! Също както красивата жена...

 

Ябълката с нейното кръгло тяло, това румено топче от сочна захар и свежо-кисел сок изкушава жадните сетива. Намирам, че има неуловима близост с корема на бременната жена.

Вътре, когато я разрежете на две половини, тя изглежда като лицето на Луната.

Нейните малки семчици, разположени красиво и симетрично от двете страни приличат на очите на женско лице,сякаш млада, красива, азиатка, ви гледа с тесните си примижали очи...
Семките на ябълката минават през дълъг процес на узряване също както човешкото семе бавно расте.Те тръгват от семките на някоя захвърлена огризка или изпадали от човката на някое хвъркато птиче.Попадат в земята, напиват се с влага и топлина, набъбват, вкореняват се и порастват. Сетне пускат едно тънко филизче, което расте и расте, става малко стебло, и от година на година, стеблото стига такава дебелина, че да има много клони, облечени в пищна корона и изобилие от плодове.Също както и човешкото дете - от малко, нежно мъниче постепенно издига снага и напълва очите ни със промяната и характера си...
И на тия същите клони се появяват пъпчици, миниатюрни, крехки копия на семките.

После те се разпукват в цветове, събират пчелен труд, слънчев прах и вятър, прецъфтяват и концентрират своята воля в малко начало за плод. Също както момчето се разтваря  в плещите, расте, хубавее и силно излъчва Живота  през всяка човешка минута. След това започват бавно да  растат, да се заоблят и наливат. Както момичето се разкрива и разгръща в жена...Щом стигнат формите на гърдите на младо, тринайсет-годишно девойче, започват да руменеят, и слагат цвят и лъскавина...Колкото са по-близо до слънцето, толкова по-румени и едри стават. Изпълват се с радост, слънчева жар, и птича суета.
Когато станат лъскави и наситени като устните на шестнайсетгодишна девойка, те просто огъват клоните, и кротко полягат на нечия дървена ограда...И чакат...
Я някоя малка Ева, я някоя скрита на сянка Змия...

 

Сигурно не е случайно, че ябълковият плод е най-често срещан в почти всички древни легенди и истории на Света и неговите народи. От Великата Библия, през скандинавските сказания, грузинските, планински, приказки и сибирските, магически полета, та чак до Великата китайска стена...Търкаля се през гръцките митове, блести насред войни и кървави сражения, цъфти в злато и сребро, открадвана от триглава Ламя и криеща „неродените тайни” на човешката фантазия. А потомците на Адам, плуват в реката на близо, ловят риба, оправят карбуратора на пикапа или просто гледат в нищото между дърветата, захапали сламка между зъбите. Едни божии синове, разпилени по широката земя, по неговата промисъл и воля...И копнеят за обич, повече от преди. Още повече уязвими и нуждаещи се, защото вече веднъж са били прогонени, отхвърлени и изоставени, а този спомен, също както спомена за „греха на първородните”, още тежи и говори през кръвта на милионите клетки-памет...

 

 

 

 Днес настъпи първият ден на календарната година на водната Змия.
Замислих се и се сетих и за Рая и за ябълката, за първите хора. В много епоси, тя е като вечният кръг на повторение и уроци, захапала опашката си  се върти непрестанно...А в съновника пише, че когато сънуваш змия, то силите на земята ти помагат да се свържеш с онези в небесата, и че тя е като пъстро въженце между тукашното и отвъдното.

Края на света не дойде, както бяха казали маите, и аз силно се надявам, Змията да ни даде дълбочините на мъдростта си, да ни излекува, въпреки отровата си...

Казват, че говорела горчиви и трудни за разбиране неща. Че било почти невъзможно да я разбереш, и да проумееш толкова непостоянна,  и променлива натура, чиято философия е движението на водата. Но няма как да избягам от своята роля.
Все пак пра-пра-пра-хиляди и дори милиони пъти по толкова, пра-баба ми, е била не коя да е, а самата Ева. За това бих могла да преплувам, да прелетя и да поникна на място, където не са ме сяли. Бих вързала и цъфнала на куково лято и на див трън, та накрая даже и езика да ми се разцепи, и говор да загубя, и пера и люспи да имам, пак ще си бъда, АЗ каквато Бог ме е направил, за добро или за зло - за колкото ми е писано и както е отредено, в неговите листи.

Някъде там горе, където уж, отбелязвал сълзите на жените.