Негърката Флоранс

Негърката Флоранс, е реална личност.

Много красива негърка…или по-скоро мулатка, приятелка на момиче от Консерваторията. Често я виждахме, понеже идваше в общежитието и носеше изгладени ризи на повечето тъмнокожи студенти.Отначало мислехме,че има сексуални отношения с мъжете, но после се оказа,че тя е много дръпната и неконтактна, и че просто пере и глади дрехите и костюмите им, срещу заплащане. Но тъй като идваше много редовно, скоро се запознахме по от близо, а един колега склуптор бе направо обсебен от лицето и...                                                                    Накрая успя да я убеди да му позира и това беше само началото на моделската кариера на хубавата Флоранс. Нейният тъмен абаносов лик, можеше да се види в почти всички живописни работи, на повечето от нас, които имахме ателиета. Емо обаче наистина смяташе, че Флоранс е невиждана богиня на хубостта и съвършенството. В нейно присъствие загубваше обичайното си несръчно чувство за хумор, и изобщо спираше да говори. Мълчеше с наведен поглед и от време на време стрелваше обекта на възхищението си, с любопитни, крадливи погледи. Докато тя бе заета, нещо да оправя и подрежда, той свободно можеше да засити бликащата, жадна нужда да я съзерцава...                                                                               Флоранс с нейната, срамлива, нежна потайност. Особеното и поведение, граничещо на моменти с особнящина, трудно можеха да я приближат към някакви по-близки отношения или приятелства. Не след дълго и с голямо упорство, Емо успя да спечели доверието и, в резултат, на което Флоранс често отиваше до неговото ателие.                 

Някъде по това време, негърчето Бимбо, казвахме му така, заради трудното име, което имаше/ученика на Светлин Русев, и наш колега от специалност стенопис/ случайно зърнал Флоранс, и останал поразен от нейния вид, почти толкова, колкото Емо бе обсебен.
Между двамата започна негласна надпревара за вниманието на тази тъмнокожа принцеса. Флоранс, обаче не поощряваше нито един от двамата си ухажори.                                                   Сякаш не ги харесваше, или пък просто бе твърде хладна като отношение...но определено беше твърде странно за да е нормално. Колкото Бимбо ставаше все по експанзивен и горещ в отношението си към нея, толкова Емо ставаше мълчалив, затворен и недостъпен за вниманието ни. Сякаш преболедуваше нещо.                                 
Бимбо цъфтеше и светеше от щастие, зъбите му блестяха като бели синци на картинка.  Лицето му ликуваше в радостна еуфория. Направо на седмото небе. Флоранс го бе удостоила с вниманието си. Бяха разменили първите, несмели целувки. Дори видяхме как тя се срамува и изчервява, когато случайно ги засечем заедно в коридора или пред асансьора...Ако питате как се изчервява африканка, ще заявя веднага, така, както го прави бялата жена или монголката. Това се вижда веднага.  Всъщност любовните цветове и трепети са едни и същи навсякъде. Бимбовата, нова любов напълни малкото ателие и стаичката му с голяма поредица от картини. Платната бяха смайващи, ефектни, силни. Чувството, с което бяха направени, личеше веднага и тази искреност биваше заразителна. Бимбо, дори спечели награда за живопис. И както уж всичко вървеше по мед и масло, един ден, съвсем неочаквано, помежду им се случи разрив. Всички бяхме много учудени. Нашите красиви, изрисувани от самата майка- природа, африкански, Ромео и Жулиета, се бяха разделили.                                        

За първи път видяхме Флоран ядосана. Нещо повече, тя беше гневна!                                            От очите и, излизаха огнени мълнии и негодувание. От силните емоции, често казваше нещо неразбираемо, вероятно на своя си африкански диалект...Когато минаваше покрай Бимбо, гордо и ядно извръщаше глава в другата посока, а той от своя страна ставаше бял, та направо жълт, като варосан! До колко е възможно това ли? Само ще подчертая, че  е напълно възможно, и сигурно, поради тази специфика, злите духове, мъртъвците, зомбитата и възкръсналите, адови сили, всичко, дяволско или негативно в африканските митолгии и легенди, се описва като бяло или бледо-жълто.

Чак много по-късно, разбрахме какво е станало причина двамата да се разделят.

Бимбо имал тайна връзка, която държал в голяма дискретност, и буквално в нелегалност...!   Ти да видиш! Хлъцнахме всички изненадани...Имал приятелство, и дори нещо повече от приятелство, с едно момиче от неговият клас в Академията. Негова колежка, с около шест години по-възрастна, самотна майка, с малко детенце. Детенцето се казваше Данаил и сигурно имаше навършени поне четири или пет годинки. Трудно можеше да се прецени, защото бе дребосъче. Тази колежка, Бимбо упорито криеше от всички, но връзката им имаше своя логика. Жената била първата, която помогнала на Бимбо докато още нищо не знаел и не разбирал в България. Тя му помагала не само с документите и езика, но и в приобщаването му към живота тук, и към живота в класа по живопис.

Когато бащата на детето и я изоставил, и изчезнал, само Бимбо се притекъл на помощ. Станало една вечер, когато валял силен, пороен дъжд, с ужасни гръмотевици...                        Малкият Дани, дигнал четирсет градуса и бил много зле.                                                               Тогава Бимбо дошъл, без да задава въпроси. Увил детето с едно одеало, прегърнал разплаканата майка през рамо, и заедно понесли, болния мъник към близката поликлиника. След това вече станали неразделни. Бимбо помагал за наема, за храната, за дрехите и за обувките на Данаил. Ако не бил той и закрилата, която им оказвал, щели просто да си умрат от глад...Жената имала родители в едно малко селце край Асеновград. Но в тези малки затънтени места, такива самотни и зарязани девойки, с малки момченца, при това с тъмнокожи приятели, се наричат с една хулна  и зла дума. За това, тя криела от всички, коя е, каква е, на какъв хал е, и какво прави вообще. Срещах я често, но тя имаше особеното поведение на човек, който много внимава да не бъде забелязан, и по никакъв начин да не се открои.

Веднъж точно след като взел Дани от детската градина, Бимбо, вървял край оградата по тротоара, хванал момчето за ръчичка и точно завивал отправяйки се към една количка за сладолед за да купи по една фунийка, когато не щеш ли, в този миг, от някъде се появила Флоранс с един цветен, пъстър чадър на маргарити и зяпнала от учудване. Прословутото и ледено, принцеско спойствие, се изпарило, и тя бясна направила кръгом, като отпрашила с чадъра си към блоковете зад спирката. Последвалите извинения и обяснения  само влошили нещата.

 

Така битката за сърцето и любовта на Флоранс спечели тъжния, но търпелив великан Емо. Неговата Муза и Богиня, отново се завърна в ателието му...Виждахме пред вратата му, натрупани отливки от главaта на Флоранс ,бе направил пантеон на своята тъмнокожа радост.
Срещнахме го още същата привечер с голям букет диви маргарити припрян и разбързан, прескача направо по две стълби, нагоре/асансьора пак беше повреден/. Грееше в слънчева усмивка, цъфнала насред гъстата черна брада, на кавказката му тъмна физиономия...
Сочи маргаритите:- За моята царица на цветята - ФЛОРА!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Негърката Флоранс

(на една студентка по медицина)

 

Флоранс е красавица.

Флоранс е от абанос,

кожата и е като кафе,

горчиво-черна…

тя е шоколад

пълен със кокосов мус

а косата и е непрогледен мрак

в ситно-светещи синци.

Нейните гердани

многобройно-разноцветни

като обещания неясно-греещи

светлини от мегаполиси,

из далечни очертания

бляскави миражи

в сухата пустиня…

Ярко-знойна,

розово-цикламена

ризата и странно цвете

сякаш е сълзяща рана

на уцелена от упор

млада антилопа

насред пустош

в дивата савана

Устните и нежни

леко зачервени,

пухкаво- големи

мълчаливо дават

обещание за тебе,

удоволствие за мене

 

любовта е на децата...

още неродени

 

дългите и нокти,

белите и зъби

и очите скрили

тъмните желания...

 

Нейните очи

забиват хиляди

игли от огън

в бялото ти тяло

синкави светкавици,

вуду - гръмотевици

със подземен тътен

и разгарят пламъци

нийде невидяни

ти си като дявол,

който тя изгаря...

ти не я разбираш,

но си тъй привлечен

влажни погледи,

смола-уханна

по мастиково дърво

от смокини непораснали

плодното сърце

 

Тя е

дивата, принцеса

от магия

тя е жива статуя,

оживяла древност

в тая гола стая,

гол прозорец

без пердета

хрупа вафла,

пие чая си без захар

и прането глади,

тихо и замислено.

 

 

Негърката Флоранс

днес ми каза:

имаме по две ръце,

всички имаме

по десет пръста …

Имаме по две очи,

имаме уста и нос,

имаме един стомах

Всички ние сме еднакви,

не забравяй никога това!