Вяра, Надежда и Любов

Вяра, Надежда и Любов

  / които живеят в моя блок ...или за депресията и веселите хора /

 

Битието диктува съзнанието...а депресивните настройки имат стар генезис по тия географски ширини...и нямат общо със социалистическият реализъм...

 

Да се чувстваш нещастен не е диагноза все още, но виж постоянният позитивизъм и ухилената физиономия от сутрин до здрач са сериозни признаци според психиатрите.

Аз лично не познавам тъжен собственик на яхта и нощно заведение.

Може някой, който върти верига с проститутки и му се налага заради кризата да прави намаление на секс-услугите да чувства известно напрежение...или друг, който са му завели дело за незаконните палати, но това са по-скоро изключения от правилото...
Останалите се осланяме на здравословен махмурлук, псуване от сутрин до здрач и скандали с половинката щото и двамата обикновено са с 2лв в джоба /това трябва да е някъде към долар и нещо/...а сметките са увиснали като коледна украса на шкафчето, все хубави и неплатени, и единственото обещание за напред, е бъдещата перспектива за безработица!

Може да се прибави за звуков ефект, едно-две, ревящи деца по възможност болни и сополиви, които искат и те пари за нещо...

И просто се гмурваш в мръсотията навънка покрай катурнатите кофи за смет право в натъпкания, вонящ на лук и салам трамвай, където други такива като тебе с оцъклени лица на крави, пътуващи към кланицата, се бутате и тикате около половин час ...

А като слезеш на спирката ти се ще да си направиш ритуално самозапалване...

И айде на работа! /това обикновено е някоя работа дето няма общо с висшето ти образование с извънредно висок ценз, която си учил да речем пет-шест години/...

Щото, ей, тъй на!... /повечето не ебават нито за Юнг, нито за Кафка, нито за Рахманинов, Гинзбър или Буковски/

Та на работата, шефа ти е някой пълен гъз! Смрадливец от класа, дето се оплаква повече от тебе, и не можеш да вземеш думата от него /все важни неща, икономическата криза, купувал земи и апартаменти, хотелите му не вървели, магазините му фалирали, ресторанта му празен, данъците му/... с една дума - Отивай се гръмни някъде!
Но, по-тихо, да не разстроиш секретарката! Пак наше момиче от онези дето четат Паулу Куелю/...Бих и препоръчала Зюскин, но нали чистачките нямат право много да говорят все така се получава...
Ето как назряват революциите...масови кланета и терор!
Когато депресията расте средно-статистически на глава на населението
/то и хапчета не може да се пият вече, че всичко поскъпна!/
Депресията така расте и пораства, така ври и кипи и ферментира, че скоро тука по Балканите ще се превърнем в едно царство на зомбита и вампири - Анибал Лектър, рамо до рамо, с оня изрод дето си изпоизкла децата и после запали останалите си роднини...Това е то!

Хората търсят яйца от свободни кокошки да ядат, а ние тука помежду си се изяждаме!

Като загубиш Вярата, Надеждата и тя се поболява за да изчезне Любовта...

Но наближава Коледа и ще има много прасета за колене, много кървавица за правене,

и много вино и ракия за изпиване така, че депресията се отлага за по-късно...
Ха, Наздраве!  И на Вас заклетите оптимисти, какво пиете бе хора?!
От къде намирате сили и енергия?

Имах една позната-казваше се Надежда.

Почина си съвсем сама в апартамента, който дойдоха да разбиват от полицията.
Никой не я потърсил два месеца!

Друга една съседка, която живееше на третия етаж - Вяра, загуби всякаква вяра след като съпругът и синът и починаха...Но вярата си е вяра, тя все още вярва, че са живи и често си говори с тях. И по-добре така, по-добре въображаеми събеседници и без това, когато я срещнат не и казват даже “Добър ден!”

Така или иначе Вяра-та ни е жив мъртвец...
Остана Любов, която дълги години работеше като акушерка. Много хубава и белокоса, мила старица...Но преди година, след като установи, че любов е нещо само символично и само в името и, тя някак се измени, претърпявайки бавна метаморфоза.
Децата и, не идваха да видят, и да се погрижат за нея. Не идваха дни на ред...
Какво става с една Любов когато нямат нужда от нея?
И така, в един хубав ранен пролетен ден - Любов получи удар, който засегна мозъка и.
Удара беше от прекомерна доза самота, от непоносима доза ненужност, и от хроничната липса на обич. Всички я чакаха да умре, за да и вземат апартамента...Лошото е, че май и тя го знаеше. Любов се разболя от алцхаймлер.

И да, ще кажете:- Ужас! Да, ужасно е! Ужасно е, да те забравят и да нямат нужда от теб.

Но понякога, Бог е милостив и ти изпраща болест, от която ставаш безмозъчен идиот и преставаш да се тревожиш и страдаш. Преставаш да разбираш, да проумяваш, да разпознаваш и да разсъждаваш. Сега Любов е непрестанно усмихната и се радва, когато някой и занесе кисело мляко и хляб. Мисли си, че е 25 годишна, децата и - момче и момиче са малки, и си играят в детската стая. Съпругът и скоро ще се върне от командировка /той е военен и често пътува/...Тя има нова рокля /първият овехтял пенюар, който е намерила, метнат на закачалката/ и очаква гости...Много гости и приятели за една следобедно-вечерна трапеза.
На масата, една огромна топка от смачкани вестници, е въображаемата, сметанова торта. Няколко парчета мухлясал, зеленясал хляб, натрошени бисквити по омазнени хартиени подложки...Подложките са ярко жълти и червени, останали, незнайно как, от един помен. Сигурно някой и е носил, жито, кекс или бонбони от задушница...
По тях още има мазни петна. И се вижда,че са ползвани повече от веднъж-дваж...
На кого ли му пука?! Приличат на чиниите от официалният и сервиз за гости.          

Къде ли е той? Къде ли го е сложила...? А и не остана време...всички скоро ще дойдат...нали?

Слънцето припича приятно, прозореца зее отворен, отвън се чуват трамваи...гълъби кацат на перваза...И Любов се смее с почернелите си зъби, изпитото си старческо лице, с ужасни морави сенки под очите - усмивката и е страшна като зейнала пропаст...!

Обичам те!-  ми казва тя, и ме прегръща - Ти коя си?

Аз вече съм такова - Съвсем “такова”...На дванайсет съм , ще ходя на летен лагер в “таковата”... Думите отдавна са станали на “таковата”...пък и на кого ли са притрябвали

на място, което е “таковата”.