Чимек

Никога не прегръщайте плачеща монголка.

Лицата им са като каменни маски.Рядко можете да видите тези изсечени от суровата природа лица изкривени от някакви прекалени емоции или в плен на страсти и чувства оставящи някакъв отпечатък върху този неподатлив на това материал-монголското лице.

Монголите са въздържани хора.Макар нищо човешко да не им е чуждо няма да видите ревящи, разкривени грозно и гротескно лица или широко отворени усти и ухилени лица.

Те се усмихват ведро и добродушно, когато са много радостни.Кимат на често с глави в знак на одобрение, вдигат вежди многозначително или се учудват шумно, цъкайки и щракайки с език.Това са общоприети  оценки за добър тон. Жените имат меки едва доловими застинали усмивки, но когато са заедно, и си говорят някакви много тайни и лични неща, и разговора има интимен характер повече от колкото е редно, те се смеят с хубав ромонлив смях, звънливо и свежо. Снишават глави между раменете, закриват устата си с шепи и шушукат нещо приведени една към друга.Усмивката с открити зъби все така се смята за нещо неприлично...Като, че е по-нормално да те видят гола до кръста, отколкото ухилена от едното ухо до другото...Помня как поразено ни гледаше Чимек за пръв път, когато си разказвахме вицове и се смеехме неудържимо...Тя смутено и срамежливо мълчеше, и някак междудругото се обърна към мен и каза: „Вие има много хубав зъб!”...

Веднъж се улових как я гледам съсредоточено докато пътуваме заедно в автобус 280.          Често се засичахме сутрин на път за училище. Качвахме се и стояхме една до друга.               Виждах как и другите пътуващи в автобуса я разглеждат жадно с любопитни и безсрамни погледи. Разбирах, че това особено и не много разумно любопитство вероятно беше неприятно и досадно за нея...Но е то как аз самата се поддавах на същият идиотски импулс и зяпах лицето и като малоумна.Това нейно лице, което трудно разгадавах, и което неудържимо ме привличаше с достойнството и тайнствената си различност...Широко лице, с широки скули, голямо, едва-едва изпъкнало чело, добре оформена кръгла брадичка, малки розови устнички, къдрави и завити като игриви запетайки, които винаги стоят леко полу-усмихнати. Изумявах се на това постоянно спокойствие на чертите и винаги постоянната позитивна маска...Беше като статуйка на Буда, знам ли, нещо такова, керамично,бяло, лъскаво, с леко жълтеникаво-кафяв отенък и руменина на бузите...Най-интересното място бе прехода от челото към носа. На практика, лицето и нямаше онази специално изпъкнала костица-възвишение за носа, тази, която образува корена на носа.Следваше нещо като странна извивка и тази извивка преливаше в малък носен хрущял и мънички нежни ноздри...Най удивителното нещо обаче бяха очите и, лъскави, топло кафяви, изрязани, тесни, с едва доловима бадемовидна форма. Косата и имаше  особенна плътност и наситен, черно-кафяв цвят. На светлината косъмът и леко синееше. Сплиташе дългата си коса на две дебели плитки.Носеше шапки много рядко.  

Чимек ме поглежда сякаш разбира,че се взирам в нея...Отклонявам поглед с неудобство и се чудя на къде да погледна и каквода измисля...каква съм глупачка, така да я зяпам като невиждала! Тя ми се усмихва с нейната дежурна монголска приветливост...пита ме, дали ми липсва морето?!...Въздишам тежко и кимам...” да, липсва ми, проклетото море!”...Само то ме успокоява и прави добра и спокойна...Този грозен град, наречен столица, ми действа на нервите и буквално ме подлудява...Всъщност тук всички са луди! Тя кима енергично в знак на отрицание...”Ооо!Не! София много красив!”

Кимам уж, че се съгласявам...Какво ли ти разбира главата?! Малка, глупава монголка!

Слизаме и вървим заедно към сградата на Академията.Чимек ми разказва на нейният развален български с объркани глаголни времена и смешни прилагателни, че в Монголия няма нищо...Само един голям град на име Улан Батор и всичко е малки селца в степта и полетата. Хората имат главно стада, овце и коне, кози и патици, и живеят в юрти...Апартаменти има само в столицата.Това силно ме шокира...Мислех, че са построили магистрали, пътища, че са си направили градски транспорт и вообще имат някакъв цивилизационен напредък...Но не,не било така! Те си живеят както в миналият и по-миналият век. С единия крак в предишното столетие, с другия в новите времена...

Да,наверно София за нея е като Ню Йорк за мен...Напълно различна планета с друг невиждан и луксозен живот. Светлини, реклами, лукс, електричество, вода, автомобили...рядко ще видиш коне или магарета...А аз лудата си помислих,че тя нищо не разбира...по-скоро аз съм тази, която нищо не разбира...горкото момиче...

На другият ден се връщам по-рано от лекции,отварям вратата и заварвам Чимек да плаче... така както никога не бихте видяли някоя монголка да плаче...Силно с ридания, с възклицания, хистерично, удряйки ядно възглавницата. Отдавна не бях виждала така разстроен и съсипан човек. Изумена съм и стресната.Чудя се какво да направя, и как да реагирам. Тя явно е неприятно изненадана, защото бързо притичва до банята и хлопва паянтовата и врата шумно...разбирам, че и се иска да изляза. Ако бях една германка или дори чехкиня щях деликатно да изляза и да я оставя да си страда уединено..но не, аз бях глупава, балканска идиотка, българка, която е „на всяка манджа мерудия” и иска да помогне на всяка цена...        При това без някой да го е поискал от мен. Единственото, което ми хрумва е да направя чай от мента. После сипвам от неприкосновените запаси на Тити в две порцеланови чашчици по едно пръстче водка...Запалвам цигара и стоя до прозореца...Следобеда е приятен и хубав.                 Бихме могли да излезем и да се разходим. Чимек излиза и някак неловко сяда на края на леглото си. Лицето и е зачервено и подпухнало...Отивам до нея и и предлагам чашата с водка. Питам я иска ли чай, понеже съм направила. Тя се изправя, извръща глава да не я гледам и без да издава звук кима с отрицание...Започва да сгъва някакъв шал с гръб към мен. Личи си, че се въздържа да плаче, но риданията са по силни от нея и я завладяват постепенно на талази. Тя излиза в коридорчето, където стои гардероба с дрехи. Знам, че сега ще се прави, че прибира и подрежда...Излизам, затварям врата на гардероба и я прегръщам рязко изведнъж!              Чимек е като уловена в мрежи на ловец. Все едно съм уловила бягаща кошута. Опъва се и се опитва да се измъкна. Аз я прегръщам плътно и я гушвам.Тя изведнъж се отпуска, затоплена от моята внезапна вълна на съчувствие...Сълзите и парят горещи и капят на врата ми...

-Чимек миличка, какво е станало!Кого жалиш мила?...

 Чимек хълца, и заеквайки ми казва:

- Най-добра, моя приятелка, умряла...вчера погребали, аз сега разбрала!

- Ооо,скъпа!Съжалявам!Много съжалявам!Много близки ли бяхте?!

- Тя на мен като сестра...от дете заедно!Аз много обича!

Галя твърдата и дебела коса...

Шшшш!-шепна в ухото и като на малко момиченце ..

Спокойно,миличка знам, че ти е тежко! Поплачи си скъпа,изпрати я...

Колко жалко, че не си я видяла за последно....

Сядаме на масата.Сипвам още водка и запалвам цигара.Чимек захлупва глава върху лактите си...Аз мълча и пуша цигарата си...Колко е живот?Едно нищо!..Отидеш някъде на далеко и сякаш вече те няма. Горката Чимек! Трябва да е ужасно, да си толкова далеч, никой да не разбира езика и сълзите ти...На място, което има толкова малко автомобили да умреш от катастрофа! Ама,че работа! Издухвам пушека бавно...до тук с монголската твърдост, явно и те плачат и тъжат...

Привечер Чимек се облече, каза ми тихичко „чао!”...беше пресипнала от рев...

- Чимек,мила да не ти е лошо? питам аз разтревожено...Тя кима пак отрицателно, с явно нежелание да говори, шепне сипкаво: - Отива при Байса!

„Добре!” кимам съчувствено аз...Тя затваря вратата тихо след себе си...Знам,че ме мрази, защото я видях да страда...Как можах! Нараних монголската и гордост...

Да, наистина...Никога не прегръщайте плачеща монголка.