Празничен обяд
по-скоро от очакваното
приключи днес обядът…
отне ми много часове
да сготвя, да изпипам
мъничките детайли
от всеки аромат
украсата в дантели,
сметана бита
с парченца шоколад,
край нея лодките салфетни
като отплаващ флот
покапалия, розов цвят
на пухкаво- презряла роза,
прозинала, пресъхнала уста
от скъпата ми ваза арт-нуво
чинии-езера, прекрасно сини
в които плува рибешкия взод,
една фрегата от зелено грозде,
посипани зрънца от плод
на нежно изобилие…
червен мискет,
неловки паузи от танин
полу-отворените миди,
открехнатите, влажни устни
в нарочното мълчание,
въпроси уж доброжелателни,
недоизказани
отблясъци от острие...
Кръстосали сме нож и вилица
като един умел, трениран фехтовач,
но тука няма рани, нито победен
това са само ловки,бързи удари
дори не може да се нарече дуел...
една чудесна стъкленица
удавила скучаещ и умислен миг
в оранжевите граници на глътки портокалов сок
усмивките широки в
нарязаните резени на динята...
усмивка скрил си и на ум
като лихвар, надничащ в сейфа си,
любуващ се
на ценните бижута и парите в брой
прозираш в смисъла на семките
макар и нивга нищо не посял.
II
преди да донеса
последното блюдо
с финалния десерт,
се чудя
до кога ще продължават
всичките усилия
все ще подготвям тържества
за да прикрия тишината
в грижлива и уютна суматоха...
храната ни сближава в своя кротък ритуал
поделяйки я, сякаш се смиряваме
нахранили воюващия звяр
между въздишките прикрит и прегладнял
между варовика в дробовете превит и втренчен
древен вълк в сърцето примитивно дремещ
избърсваме се етикетно
нахранени с естетика
преяли с благородство
препили философски от фантазия
изпълнени с финес и куртоазия
обсъдили отчаяните
перспективи
на липсата на бъдеще
за нашият измиращ род
на луди филантропи и поети романтици
на странници и идиоти
живеещи в друг свят
III
по–скоро от очакваното
приключва фриволния, красив обяд...
а вечерта ще бъде сива дрипаво-мъглива
поръсена със скучна тиха дъжделива пелена
със обичайния безличен
монотонен тъп режим
броиш на ум броиш ...по ритъма на капките
по-лесно може да заспим подпряли
зреещите нощни хлябове
ухаещи на смисъл стихнали надежди...
На сутринта отново грижите
Студено утрото в трамваите
мирищещи реално на чеснов салам
на зимен дъх с масло машинно
на стар вагон с боя ръждива
Отново бързащи работно-трудещи
Безмислено насам-натам...
ръцете стиснали с очи зареяни
мечтаем смахнато отнесени завеяни
от вихъра на другия по-хубав свят
IV
на онзи плаж когато ме целуна,
какво си мислеше тогава,
какво желаеше най-силно...?
забил си поглед в обло камъче
и бивше острие от бирено стъкло
едно дете невинно в теб
строи си замък със кули тънки
и портали, които ги разяждат
и отхапват бързо
солените вълни
усти големи от вода
от пяната на буйстващи
терзания
нуждаем се, желаем силно
искаме от всичко, но нима
не е подбудата ни само егоизъм
гол и циничен в същността си
във крайна сметка суета и гордост
ни подтикват...
почти до линията с тънки очертания
където кривва нашата несигурна пътека...
V
ще се разходя бавно
в онзи парк останал в миналото
зад гърба ми
ще бъда себе си цял ден
в агония от бивши грешки
защо по дяволите
нищо не е в ред?!
аз бих самоубила
себе си
от нещо маловажно, но
нима не правя същото
по малко...
всекидневно
пълна скръб!
а всичката увереност,
която имам
би подразнила макар, че
никога на се почувствах
толкова щастлива
колкото бих искала...
VI
Очаквах по-добри неща
очаквах много по-добри неща
очаквах много
бях твърде много
обожавана, обичана
желана, едва ли
някой днес
ще го забележи,
защото вече имам
други качества...
а всичката увереност,
която имам
би подразнила
Защо да плача,
мъчително да се тревожа?
нещата никога не са
във твоите ръце
държи ги някой,
който не познаваш
макар,че всъщност
често си повтарям
как всичко ще се подреди...
VII
След караници,
дивото око на птица,
която бясно блъска
в някакъв прозорец
с неистов устрем, с плач
желае ей сега
от твърдата кутия
във твоите, железни мисли
завинаги да отлети
да отлети навън,
кавги, светкавици,
скандали, тежък гръм
затръшвани врати...любов
стъкла посипани на пода
търпение
парченце по парченце
ги събираш
примирен до кръв
дали съм силен за наново
дали за ново съм готов
таланта ми обаче
в заем е от друг,
друг-свят, изискан
неуместно фин
същинско цвете
произлязло в климат нетипичен
по истинска случайност
и по повод услужлив...
бисер мълчалив, око сияйно
в черупка неугледна, в смъртно тяло
премигване в пауново око
от пеперуда,
далечен тътен
от вулкан,от гръм...от някой пласт
разместен в паметта ми
пра-майка
грудка земна, неугледно-силна
със гръд увиснала от много раждане
и профил,
непомръдващ и огромен
загледан в нищото от хълм Великденски
все още търся смисъл
да създавам...
велики мерки, силни думи
и величини
докато мия чашите
чиниите
след празнично обядване
и бавно с кърпата попивам
заоблените ръбове утопия
на краткия живот
сега следобед...късно
и по време никое
приключи днес обядът…
отне ми много часове
да сготвя, да изпипам
мъничките детайли
от всеки аромат
украсата в дантели,
сметана бита
с парченца шоколад,
край нея лодките салфетни
като отплаващ флот
покапалия, розов цвят
на пухкаво- презряла роза,
прозинала, пресъхнала уста
от скъпата ми ваза арт-нуво
чинии-езера, прекрасно сини
в които плува рибешкия взод,
една фрегата от зелено грозде,
посипани зрънца от плод
на нежно изобилие…
червен мискет,
неловки паузи от танин
полу-отворените миди,
открехнатите, влажни устни
в нарочното мълчание,
въпроси уж доброжелателни,
недоизказани
отблясъци от острие...
Кръстосали сме нож и вилица
като един умел, трениран фехтовач,
но тука няма рани, нито победен
това са само ловки,бързи удари
дори не може да се нарече дуел...
една чудесна стъкленица
удавила скучаещ и умислен миг
в оранжевите граници на глътки портокалов сок
усмивките широки в
нарязаните резени на динята...
усмивка скрил си и на ум
като лихвар, надничащ в сейфа си,
любуващ се
на ценните бижута и парите в брой
прозираш в смисъла на семките
макар и нивга нищо не посял.
II
преди да донеса
последното блюдо
с финалния десерт,
се чудя
до кога ще продължават
всичките усилия
все ще подготвям тържества
за да прикрия тишината
в грижлива и уютна суматоха...
храната ни сближава в своя кротък ритуал
поделяйки я, сякаш се смиряваме
нахранили воюващия звяр
между въздишките прикрит и прегладнял
между варовика в дробовете превит и втренчен
древен вълк в сърцето примитивно дремещ
избърсваме се етикетно
нахранени с естетика
преяли с благородство
препили философски от фантазия
изпълнени с финес и куртоазия
обсъдили отчаяните
перспективи
на липсата на бъдеще
за нашият измиращ род
на луди филантропи и поети романтици
на странници и идиоти
живеещи в друг свят
III
по–скоро от очакваното
приключва фриволния, красив обяд...
а вечерта ще бъде сива дрипаво-мъглива
поръсена със скучна тиха дъжделива пелена
със обичайния безличен
монотонен тъп режим
броиш на ум броиш ...по ритъма на капките
по-лесно може да заспим подпряли
зреещите нощни хлябове
ухаещи на смисъл стихнали надежди...
На сутринта отново грижите
Студено утрото в трамваите
мирищещи реално на чеснов салам
на зимен дъх с масло машинно
на стар вагон с боя ръждива
Отново бързащи работно-трудещи
Безмислено насам-натам...
ръцете стиснали с очи зареяни
мечтаем смахнато отнесени завеяни
от вихъра на другия по-хубав свят
IV
на онзи плаж когато ме целуна,
какво си мислеше тогава,
какво желаеше най-силно...?
забил си поглед в обло камъче
и бивше острие от бирено стъкло
едно дете невинно в теб
строи си замък със кули тънки
и портали, които ги разяждат
и отхапват бързо
солените вълни
усти големи от вода
от пяната на буйстващи
терзания
нуждаем се, желаем силно
искаме от всичко, но нима
не е подбудата ни само егоизъм
гол и циничен в същността си
във крайна сметка суета и гордост
ни подтикват...
почти до линията с тънки очертания
където кривва нашата несигурна пътека...
V
ще се разходя бавно
в онзи парк останал в миналото
зад гърба ми
ще бъда себе си цял ден
в агония от бивши грешки
защо по дяволите
нищо не е в ред?!
аз бих самоубила
себе си
от нещо маловажно, но
нима не правя същото
по малко...
всекидневно
пълна скръб!
а всичката увереност,
която имам
би подразнила макар, че
никога на се почувствах
толкова щастлива
колкото бих искала...
VI
Очаквах по-добри неща
очаквах много по-добри неща
очаквах много
бях твърде много
обожавана, обичана
желана, едва ли
някой днес
ще го забележи,
защото вече имам
други качества...
а всичката увереност,
която имам
би подразнила
Защо да плача,
мъчително да се тревожа?
нещата никога не са
във твоите ръце
държи ги някой,
който не познаваш
макар,че всъщност
често си повтарям
как всичко ще се подреди...
VII
След караници,
дивото око на птица,
която бясно блъска
в някакъв прозорец
с неистов устрем, с плач
желае ей сега
от твърдата кутия
във твоите, железни мисли
завинаги да отлети
да отлети навън,
кавги, светкавици,
скандали, тежък гръм
затръшвани врати...любов
стъкла посипани на пода
търпение
парченце по парченце
ги събираш
примирен до кръв
дали съм силен за наново
дали за ново съм готов
таланта ми обаче
в заем е от друг,
друг-свят, изискан
неуместно фин
същинско цвете
произлязло в климат нетипичен
по истинска случайност
и по повод услужлив...
бисер мълчалив, око сияйно
в черупка неугледна, в смъртно тяло
премигване в пауново око
от пеперуда,
далечен тътен
от вулкан,от гръм...от някой пласт
разместен в паметта ми
пра-майка
грудка земна, неугледно-силна
със гръд увиснала от много раждане
и профил,
непомръдващ и огромен
загледан в нищото от хълм Великденски
все още търся смисъл
да създавам...
велики мерки, силни думи
и величини
докато мия чашите
чиниите
след празнично обядване
и бавно с кърпата попивам
заоблените ръбове утопия
на краткия живот
сега следобед...късно
и по време никое
Няма коментари:
Публикуване на коментар